Р. Бакър - Тъмнината, която предхожда

Очевидно Алените кули искаха да се запознаят с него. Но защо?

Развълнуваните тълпи се приближаваха все повече, докато процесията упорито си проправяше път напред. Акамиан видя как шепи кал се разпадаха на прах срещу паланкина. Викове „Гунвика!“ — често срещана норсирайска обидна дума за „магьосник“ — се понесоха към небето.

Зинемус излезе бързо от павилиона, раздавайки заповеди на робите си в крачка. Нагръдникът му се люлееше незавързан от раменете и той стискаше ножницата си в лявата си ръка. Мнозина от мъжете му вече се струпваха край него. Акамиан видя дузина други да излизат от различни палатки наоколо, но броят им не можеше да се мери със стотиците, а може би и хиляди, които прииждаха.

С типичната си безцеремонност Зинемус си проправи път между хората си, за да застане до Акамиан.

— Сигурен ли си, че идват за теб? — извика той над усилващия се рев на тълпата.

— Защо иначе биха показали цветовете си? Като правят всичко това публично, те си гарантират свидетели. Колкото и странно да звучи, мисля, че го правят, за да ме успокоят.

Зинемус кимна замислено.

— Забравят колко са мразени.

— Кой ли не забравя?

Маршалът го изгледа със странен поглед, а после обърна очи към приближаващата тълпа и се почеса по брадата.

— Ще издигна кордон. Или поне ще се опитам. Ти стой тук. Нека те виждат. Когато който и там глупак е дошъл, се срещне с теб, кажи му да смъкне знамето си и да се пръждосва незабавно. Незабавно. Разбираш ли?

Думите го ужилиха. За всички години, през които Акамиан бе познавал Криятес Зинемус, той никога не му бе крещял заповеди в лицето. Винаги кроткият Зин внезапно се беше превърнал в маршала на Атремпус — мъж със задача и безбройни армии на свое разположение. Ала магьосникът осъзна, че не затова е наранен. Ситуацията, в крайна сметка, изискваше решителност. Онова, от което го болеше, бе прикритият гняв, усещането, че приятелят му по някакъв начин вини него.

Акамиан гледаше, докато Зинемус навика хората си, докато заставаха в редица, а после, с помощта на Динчас, ги разположи в тънък полукръг през заобикалящите ги палатки, използвайки затлачения канал, който се виеше зад тях, за да защити гърба им. Робите се суетяха да изгасят огъня, който бяха разпалвали само преди миг. Други притичаха в процепите между палатките, за да потушат всеки пламък, който намереха.

Тълпата и Алените кули почти ги беше достигнала.

Войниците на Зинемус сплетоха ръце и първите хора от тълпата започнаха да се трупат пред тях, превъзбудени и далеч от всякаква мисъл да бъдат усмирявани. В началото те просто се въртяха объркани, крещейки обиди на множество различни езици. Но докато процесията приближаваше, броят им нарасна. Станаха по-смели. Акамиан видя един рошав туниер да замахва с юмруци, само за да бъде извлечен назад от собствените си другари. Други групи също сплетоха ръце и се опитаха да си пробият път през линията. Зинемус хвърли всички останали свои хора в тези съревнования по блъскане и поне за момента успя да предотврати разкъсване на кордона.

Знамето на Алените кули се приближи, спря, а после отново потегли напред, за да спре пак. Над главите на околните Акамиан мерна излъскани черни жезли, които се надигаха и падаха, сякаш някой бе обърнал огромна стоножка. После мерна джаврехите — робите-воини на Алените кули, които си проправяха път напред с бой и мрачна решителност. Тайнственият паланкин напредваше заедно с тях.

Кой можеше да е това? Кой беше толкова глупав…

Внезапно клинът на джаврехите прониза тълпата и се озова лице в лице с хората на Зинемус. Последва моментно объркване. Маршалът се втурна натам, с което се озова на една ръка разстояние от тълпата. От другата страна паланкинът се олюляваше, докато робите се мъчеха да се преборят с напора на струпаните наоколо им тела. Триглавата змия се люлееше на вятъра, но иначе не помръдваше. После изтощените джаврехи се заизливаха през пролука в линията, окървавени и натъртени. Някои дори имаха нужда да бъдат носени. Паланкинът ги последва като лодка, прескочила висока дига. Зинемус гледаше като вцепенен.

След това върху тях започна да вали сякаш абсолютно всичко: окрадени чинии, купи за вино, пилешки кости, камъни и дори труп на котка, така че Акамиан се принуди да приклекне, за да го избегне.

Привидно незасегнати, робите внимателно спуснаха товара си, като коленичиха, докато челата им не опряха в прахта и паланкинът не се отпусна на почернелите им от слънцето гърбове.