Р. Бакър - Тъмнината, която предхожда

Сега Акамиан бе истински объркан.

— За какво говориш?

— Чувам, че наскоро си бил гост в Каритузал.

Гешруни. Бяха открили Гешруни.

И теб ли съм убил?

Магьосникът сви рамене.

— Е добре, тайната ви е излязла наяве. Воювате с кишауримите.

Как можеха да създават проблем от това, след като се бяха издали пред всички с присъединяването си към Свещената война? Трябваше да има и нещо друго.

Гносисът? Дали Елейзарас просто не го разсейваше, докато други проникваха през Защитите му? Да не би това да беше просто прелюдия към отвличане? И преди бяха ставали подобни неща.

— Тайната ни излезе наяве — съгласи се Елейзарас. — Но същото важи и за вашата.

Акамиан го изгледа въпросително. Човекът говореше така, сякаш искаше да го дразни със знание за някаква ужасна тайна, толкова срамна, че всяко нейно споменаване, независимо колко индиректно, просто не може да остане неразбрано. И все пак той нямаше идея за какво става дума.

— Беше чиста случайност, че открихме тялото — продължи Елейзарас. — Донесе ни го един рибар, който работи в устието на река Сают. Но не толкова фактът, че сте го убили, ни обезпокои. В крайна сметка в голямата игра на бенджука човек често печели позиции като се отървава от фигурите си. Не, смути ни начинът .

— Аз? — Акамиан се засмя невярващо. — Мислиш, че съм убил Гешруни?

Шокът му бе толкова пълен, че той просто бе избълвал думите. Сега бе ред на Елейзарас да се удиви.

— Доста добър лъжец си — каза след малко върховният учител.

— А ти си добър в самозаблудата! Гешруни беше най-добре разположеният информатор на Завета в Алените кули от поколения насам. Защо бихме го убили?

Данданията се бе усилила. Буйстващи тела се мятаха в периферното зрение на Акамиан, размахващи юмруци и разменящи си обиди и обвинения. Но те му се струваха странно тривиални, сякаш превърнати в дим от абсурда на първата му среща с върховния учител на Алените кули.

Елейзарас го изгледа замислено един дълъг миг, след което поклати тъжно глава, сякаш угнетен от настоятелността на закоравели лъжци.

— Защо един информатор бива убит? Има толкова много начини, по които много хора са по-полезни мъртви. Но както казах, начинът на убийството разпали, признавам, нездравото ми любопитство.

Акамиан се намръщи, превил рамене в неверие.

— Някой те прави на глупак, върховни учителю.

Някой прави и двама ни на глупаци… Но кой?

Елейзарас впи очи в него и присви устни, все едно искаше да изчисти кисело парче лимон от зъбите си.

— Моят господар на шпионите ме предупреди за това — каза той със скован глас. — Предполагах, че си имал някаква неясна причина за стореното, нещо, свързано с прокълнатия ви Гносис. Но той настояваше, че просто си луд. И ми каза, че ще позная това по начина, по който лъжеш. Само лудите и историците, каза ми той, вярват в лъжите си.

— Първо съм убиец, а сега съм и луд?

— Точно така — изплю Елейзарас с тон на отвращение и осъждане. — Кой друг колекционира човешки лица?

И точно тогава още камъни започнаха да хвърчат над главите им.

Потискайки порива да стисне ръце една в друга, Елейзарас примигна, за да прогони образите от почти катастрофалната си среща със схоластика на Завета предния ден. Лицето на един безименен мъж го тормозеше особено много: пращящ от здраве тидонски тан, чието ляво око беше снежносиньо под някакъв стар белег. Някои лица определено бяха по-подходящи за изразяване на жестокост. Но този човек… Тогава му изглеждаше като самото въплъщение на омразата, адско божество, маскирано от груба плът и трескава кръв.

Толкова силно ни презират. И така е редно.

Вместо да понесат унижението да лагеруват извън стените на Момемн, Алените кули бяха наели на невъзможно висока цена една близка вила от един от нансурските родове. По аинонски стандарти бе доста строго обзаведена, по-скоро крепост, отколкото вила, но пък Елейзарас предполагаше, че аиноните никога не бяха строили със скилвенди наум. Лагерът на Свещената война се бе превърнал в нетърпима клоака, както скорошната му експедиция да се срещне с трижди проклетия схоластик на Завета му бе напомнила.

Върховният учител беше освободил робите си и сега стоеше сам на сенчестата тераса, насочена към единствения двор на вилата. Загледа се в Йокус, своя господар на шпионите и най-близък съветник, докато той се приближаваше като бяло петно под слънчевата светлина. Да го гледа как преминава от слънце към сянка беше като да е свидетел как прашинката се превръща в камък. Йокус кимна, когато стигна до стола му. Елейзарас често смяташе самото му присъствие за заплаха — като да видиш първите признаци на чума по лицето на някого. Миризмата на старомодните му парфюми обаче носеше странно усещане за комфорт.