Р. Бакър - Тъмнината, която предхожда

Тогава Сашеока беше върховен учител. Те се съвещаваха в Залата на Съвета дълбоко под Алените кули, обсъждайки евентуалното дезертьорство на един от техните към Мисунсайската школа. Най-неприкосновените зали на Алените кули бяха сгушени сред мрежа от Защити. Човек не можеше да пристъпи или да се опре до оголен камък, без да почувства неравността на символи или аурата на заклинания. И все пак убийците просто се бяха появили от нищото.

Странен звук, като бръмчащия плясък на хванати в мрежа птици, а после светлина, все едно някой беше отворил врата към повърхността на слънцето. И в нея — три фигури. Три адски силуета.

Шок, който смрази костите и парализира мисълта, а после мебели и тела започнаха да хвърчат към стените. Заслепяващи ивици от чиста белота свистяха към ъглите на стаята. Писъци. Ужас, който си проправяше път през стомаха му.

Заслонен от една кухина между стената и преобърната маса, Елейзарас изпълзя през собствената си кръв, за да умре — или поне така си мислеше. Някои от другите още бяха живи. Той видя мига, в който Сашеока — неговият предшественик и учител — се свлече под заслепяващия досег на убийците. А Йокус, паднал на колене, с бледа глава, почерняла от кръв, се олюляваше под проблясващите си Защити, мъчейки се да ги подсили. Скриха го водопади от светлина и Елейзарас, останал незнайно как незабелязан от нападателите, усети как думите кипят на устните му. Можеше да ги види — трима мъже в шафранени роби, двама коленичили и един изправен, окъпани в ярката светлина на магията си. Видя потънали в блаженство лица с дълбоките ями на слепите им очи, както и енергиите, които се вихреха от челата им, сякаш през прозорец към Външността. Златен фантом се издигна от протегнатите ръце на Елейзарас — люспеста шия, могъщ гребен, челюсти, които се разтваряха. Със съзнателната грация на кралица, драконовата глава се сведе надолу и посипа кишауримите с огън. Елейзарас заплака от ярост. Защитите им се разпаднаха. Камъкът се напука. Плътта беше пометена от телата им. Агонията им бе твърде кратка.

А после тишина. Проснати тела. Димящите останки на Сашеока. Йокус, стенещ на пода. Нищо. Не бяха почувствали нищо. Онтата бе изранена само от техните собствени магии. Сякаш кишауримите не бяха съществували. Йокус се запрепъва към него… Как можаха да направят това?

Кишауримите бяха започнали дългата им тайна война. Елейзарас щеше да я приключи.

Отмъщение. Това бе дарът, който им предлагаше шриахът на Хилядата храма. Дар от древния им враг. Свещена война.

Опасен подарък. На Върховния учител му се струваше, че дрънкулките всъщност символизират Свещената война. Да изпратиш хорае на магьосник беше да дадеш нещо, което не може да бъде поето, да направиш от смъртта му подарък и да го изпълниш със значение. Приемайки възмездието, предложено им от Майтанет, Елейзарас и Алените кули се бяха отдали на Свещената война. Върховният учител съзнаваше, че сграбчвайки го, се беше предал. Сега Алените кули, за пръв път във величавата си история, се оказваха зависими от капризите на други хора.

— Ами шпионите ни в Имперския център? — попита той. Презираше страха, така че избягваше да обсъжда Майтанет, ако можеше. — Открили ли са нещо повече за плана на императора?

— Нищо… засега — отвърна сухо Йокус. — Има слух, обаче, че Икурей Конфас е получил послание от фанимите скоро след унищожението на Плебейската свещена война.

— Съобщение? Относно какво?

— Плебейската свещена война, очевидно.

— Но какво значение е имало? Дали е било признание на предварително решена размяна? Или порицание, предупреждение за бъдещите действия на Свещената война? Или преждевременно предложение за мир? Какво е било?

— Кое да е от тези неща — каза Йокус, — а може би и всичките. Няма как да знаем.

— Защо са го пратили на Икурей Конфас?

— Би могло да е по редица причини… Спомни си, че той е бил заложник на сапатишаха известно време.

— Това момче, Конфас, от него трябва да се пазим.

Икурей Конфас беше интелигентен, при това ужасно много, което неизменно означаваше, че е и безскрупулен. Още една плашеща мисъл: Той ще ни бъде генерал.

Задържал сребърната купа между островърхите си пръсти, Йокус сякаш гледаше към малкото кръгче вино на дъното й.

— Мога ли да говоря открито, върховни учителю? — попита той след известно време.

— Непременно.

Емоциите се появяваха по лицето на Йокус толкова лесно, колкото водата попиваше в зебло, но сега нервността му бе очевидна.