Слънчева светлина се спускаше като копия между колоните на параклиса и правеше камъка приятно топъл под малките му крака. Навън, под стената на първата тераса, планинският вятър решеше тополите като гребен. Келхус постоя под светлината, за да остави меката слънчева топлина да попие в дрехите и голата му глава.
— Изпи ли своя дял, както ти наредиха? — попита прагматът.
Той беше стар мъж, с лице толкова изпразнено от изражение, колкото архитектурата на параклиса бе лишена от украса. Човек би предположил, че гледа в камък, а не в момче, толкова празно бе изражението му.
— Да, прагмате.
— Логосът е без начало и край, млади Келхус. Разбираш ли това?
Наставленията започваха.
— Не, прагмате — отвърна Келхус. Въпреки че още страдаше от страх и надежда, отдавна бе надмогнал подтика да представя неточно обхвата на знанието си. Едно дете нямаше голям избор, когато учителите му виждат през лица.
— Преди хиляди години, когато дуниайните за пръв път открили…
— След древните войни ли? — прекъсна го нетърпеливо Келхус. — Когато още сме били бегълци?
Прагматът го удари толкова свирепо, че го запрати в другия край на параклиса. Келхус се изправи с олюляване, върна се на мястото си и избърса кръвта от носа си. Не изпита страх и още по-малко съжаление. Ударът беше урок и нищо повече. Сред дуниайните всичко беше урок.
Прагматът го изгледа с пълно безразличие.
— Прекъсването е слабост, млади Келхус. То извира от страстите, а не от интелекта. От тъмнината, която предхожда.
— Разбирам, прагмате.
Студените очи се взряха през него и видяха, че това е истина.
— Когато дуниайните за пръв път открили Ишуал сред тези планини, те знаели само един принцип на Логоса. Кой е бил този принцип, млади Келхус?
— Онова, което предхожда, определя онова, което следва.
Прагматът кимна.
— Две хиляди години са изминали, млади Келхус, а ние все още се придържаме към този принцип. Означава ли това, че концепцията за преди и след, за причина и следствие, е остаряла?
— Не, прагмате.
— И защо? Нима хората не остаряват и не умират? Нима дори самите планини не стареят и не се разпадат с времето?
— Да, прагмате.
— Тогава как така този принцип не е остарял?
— Защото — отвърна Келхус, борейки се да потуши пламъчето на гордостта — принципът за преди и след не може да бъде открит никъде в сферата на преди и след. Той е основата на това, което означава „младост“ и „старост“, и съответно сам по себе си не би могъл да бъде нито млад, нито стар.
— Да. Тъй като Логосът е без начало и край. И все пак човекът, млади Келхус, притежава начало и край — като всички зверове. Защо тогава той е различен от тях?
— Защото също като зверовете, човекът стои в сферата на преди и след, ала възприема Логоса. Той притежава интелект.
— Наистина. А защо, Келхус, дуниайните се развъждат в името на интелекта? Защо толкова усърдно тренираме млади деца като теб в уменията на мисъл, крайник и лице?
— Заради човешкия проблем.
— А какво представлява човешкият проблем?
Една пчела бе влязла в параклиса и сега се носеше мързеливо в случайни кръгове под купола.
— Че той е звяр, че гладът му извира от тъмнината на душата му, че светът му го атакува със случайни обстоятелства и все пак той възприема Логоса.
— Именно. И какво е решението на човешкия проблем?
— Да се освободи изцяло от глада на звяра. Да командва изцяло развитието на всяко обстоятелство. Да бъде съвършен инструмент на Логоса и така да постигне Абсолюта.
— Да, млади Келхус. А ти съвършен инструмент ли си на Лотоса?
— Не, прагмате.
— По каква причина?
— Защото ме тормозят страсти. Аз съм своите мисли, но изворът на мислите ми ме изпреварва. Не притежавам себе си, защото тъмнината ме предхожда.
— Така е, дете. Какво е името, което даваме на тъмните извори на мисълта?
— Легион. Наричаме ги легиона.
Прагматът вдигна скована ръка, сякаш да отбележи важна спирка в пътуването им.
— Да. Скоро ще достигнеш най-трудната фаза на подготовката си, млади Келхус: овладяването на легиона вътре в теб. Само ако сториш това, ще можеш да преживееш лабиринта.
— Това ще отговори на въпроса за Хилядата хиляди коридори?
— Не. Но ще ти позволи да го зададеш правилно.
* * *
Някъде близо до билото на Андиаминските простори, те преминаха през коридор със стени, покрити със слонова кост, а после се озоваха, мижащи пред яркото слънце, в личната градина на императора.
Читать дальше