Р. Бакър - Тъмнината, която предхожда

Прояс отново остави намека неизказан. Галеотският принц беше продажен и щеше да ги подкрепя само докато целите му съвпадаха с техните.

Келхус изучи лицето на мъжа, което имаше силна челюст и бе класически красиво под червеникаворусата коса. Очите им се срещнаха. Саубон кимна с премерена учтивост.

Едва доловимо учестяване на пулса му. Леко изчервяване по бузите. Очите се присвиха незабележимо, сякаш примижаваше половинчато пред невидим удар.

Той се бои най-много от мнението на другите. Келхус кимна в отговор, с искрено и открито изражение. Саубон бе отгледан, осъзна той, под нечий суров взор — жесток баща, вероятно, или майка.

Той иска да превърне живота си в демонстрация, да засрами очите, които го оценяват.

— Нищо не те прави по-беден от амбицията — каза Келхус на Прояс.

— Наистина — отвърна принцът одобрително и също кимна на галеота.

— Онзи мъж там — продължи, Прояс, сочейки един дебел тидон зад Саубон — е Хога Готиелк, граф на Агансанор и избран водач на мъжете от Се Тидон. Преди да се родя, баща ми го е победил в битката при Маан. Нарича куцането си „дара на Готиелк“. — Прояс се усмихна — отдаден син, който се окрилява от шегите на баща си — Според слуховете, Хога Готиелк е също толкова набожен в храма, колкото е непобедим на бойното поле.

И отново неизказаното: Той е един от нас.

За разлика от Саубон, графът на Агансанор не бе забелязал моментното наблюдение: той беше зает да назидава трима по-млади мъже на нещо, което трябва да бе родният му език. Брадата му, дълга желязносива лента, се люлееше и трепереше, докато той викаше. Широкият му нос потрепваше. Очите му блестяха под гъсти вежди.

— А онези мъже, които порицава? — попита Келхус.

— Синовете му — или поне трима от тях. Наричат ги Рояка на Хога. Кара им се, че пият твърде много. Императорът, казва им, ги иска пияни.

Ала Келхус знаеше, че нещо много повече от пиенето им е разбудило гнева на графа. По лицето му блуждаеше някакво изтощение, нещо, чийто устрем бе спрян по време на дълъг и драматичен живот. Хога Готиелк вече не изпитваше истински гняв — само нюанси на тъга. Но поради каква причина?

Сторил е нещо… Смята се за прокълнат.

Да, ето я: скритата решителност, като провиснали нишки в опънатите бръчки по лицето му, около очите.

Дошъл е тук да умре. Да умре пречистен.

— А онзи мъж — продължи Прояс, рискувайки със сочене — в центъра на групата, която носи маски… Виждаш ли го?

Прояс бе посочил най-вляво, където се намираше най-голямата група: палатин-губернаторите на Велики Аинон. Те до един бяха облечени във впечатляващи роби. Под сплетените си перуки носеха маски от бял порцелан върху очите и бузите си. Изглеждаха като брадати статуи.

— Онзи, чиято коса е простряна като ветрило по гърба му? — попита Келхус.

Прояс му се усмихна кисело.

— Точно. Това е не кой да е, а самият Чеферамуни — крал-регент на Велики Аинон и дресирано кученце на Алените кули… Виждаш ли как отхвърля всички предложения за храна и напитки? Бои се, че императорът ще се опита да го упои.

— Защо носят маски?

— Аиноните са покварен народ — отвърна Прояс, оглеждайки се предпазливо около себе си. — Раса от измамници. Невероятно са ангажирани с всички нюанси на човешките взаимоотношения. Смятат скритото лице за силно оръжие в различните аспекти на джнан.

— Джнан е болест, от която всички вие страдате — промърмори Наюр.

Прояс се усмихна, развеселен от неуморното презрение на равнинеца.

— Без съмнение е така. Ала аиноните са смъртно болни.

— Прости ми за въпроса, но какво е „джнан“? — попита Келхус.

Принцът го изгледа объркано.

— Никога преди не съм се замислял — призна той. — Ако си спомням правилно, Биантас го дефинира като „войната на думи и чувства“. Ала той е нещо повече. Нюансите, които водят поведението между хората, би могло да се каже. Той е… — Прояс сви рамене — … просто нещо, което правим.

Келхус кимна. Те знаят толкова малко за самите себе си, татко.

Смутен от неадекватността на отговора си, конрийският принц пренасочи вниманието им към малка група мъже, застанали до басейна и облечени с едни и същи бели одежди с избродиран Бивник над туниките си.

— Там. Онзи със сребърната коса. Това е Инчеири Готиан, върховен командир на шриалските рицари. Той е добър човек — личният пратеник на шриаха. Майтанет му е наредил да отсъди в спора ни с императора.

Готиан чакаше Икурей Зерий III в мълчание, стиснал в ръце малка кутия от слонова кост — съобщение, предположи Келхус, от самия Майтанет. Въпреки че той излъчваше самоувереност, дуниайнът незабавно видя, че е напрегнат: учестеният пулс под тъмната кожа на врата му, свиващите се сухожилия по ръката му, стегнатата мускулатура около устните му…