Р. Бакър - Тъмнината, която предхожда

— Да, прагмате — отвърна Келхус.

Той седна върху малката рогозка от преплетени тръстики в центъра на параклиса. Прагматът седеше срещу него върху подобна рогозка, с гръб към озарените от слънцето тополи и намръщените пропасти на планините отвъд.

— Започни — каза мъжът и застина неподвижен.

— Логосът е без начало и край. Логосът е без начало и край. Лотосът е без…

В началото се дивеше на леснината на това упражнение. Ала думите бързо загубиха значението си и се превърнаха в постоянно повтаряща се нишка от непознати звуци, повече досадно упражнение на език, зъби и устни, отколкото говор.

— Спри да говориш — каза прагматът. — Продължи само вътре в себе си.

Логосът е без начало и край. Логосът е без начало и край. Логосът е без…

Това бе много по-различно и, както бързо откри, много по-трудно. Да произнася твърдението на глас по някакъв начин смекчаваше повторението, сякаш го подкрепяше с органите на речта. Сега обаче те бяха сами, увиснали в нищото на душата му, повтаряни отново и отново и отново, противно на всички навици на сравнения и носещи се в съзнанието асоциации.

Логосът е без начало и край. Логосът е без начало и край. Логосът е без…

Първото, което забеляза, бе странната провисналост на лицето си, сякаш упражнението по някакъв начин бе прекъснало връзките, оковаващи изражението към страстта. Тялото му застина много повече, отколкото бе успявал преди. В същото време обаче го обгърнаха странни вълни на напрежение отвътре, все едно нещо надълбоко в него бе препречило някакъв отвор и отказваше да даде въздух на вътрешния му глас. И твърдението заглъхна до шепот, стана тънка нишка, потискана от дивите приливи на неизразена и неоформена мисъл.

Логосът е без начало и край. Логосът е без начало и край. Логосът е без…

Слънцето се спусна над назъбените планини и изпълни периферното му зрение с контраста на тъмни бездни и голи скални лица. Келхус откри, че води война. Недоразвити подтици се надигнаха от нищото, настоявайки за мисълта му. Гласове без думи избуяха от тъмнината, настоявайки за мисълта му. Съскащи образи се блъскаха, умоляваха, заплашваха — и до един настояваха за мисълта му. И през всичко това:

Логосът е без начало и край. Логосът е без начало и край. Логосът е без…

Много по-късно осъзна, че това упражнение бе разграничило душата му. Неуморното повторение на твърдението на прагмата го бе изправило срещу самия него, беше му показало до каква степен всъщност той е нещо различно от себе си. За пръв път можа истински да види тъмнината, която го предхождаше, и разбра, че преди този ден никога не е бил истински буден.

Когато слънцето залезе, прагматът наруши мълчанието си:

— Ти завърши първия си ден, млади Келхус, и сега ще продължиш в нощта. Когато утринното слънце се появи иззад източния ледник, ще спреш да повтаряш последната дума от твърдението, но иначе ще продължиш. Всеки път, когато слънцето се издигне над ледника, ще спираш да повтаряш последната дума. Разбираш ли?

— Да, прагмате. — Думи, изговорени сякаш от някой друг.

— Тогава продължи.

Докато мракът поглъщаше параклиса, битката стана по-ожесточена. Тялото му ту ставаше толкова далечно, че му се виеше свят, ту толкова близо, че се задушаваше. В един момент се превръщаше в привидение, инцидент от завихрен дим, толкова недействителен, че сякаш нощният вятър можеше да го разсее в нищото. В следващия ставаше чувал, натъпкан с плът, и всяко усещане се изостряше, докато дори нощният хлад не жилеше кожата му като ножове. А твърдението се превърна в нещо пиянско, нещо, което се препъваше и залиташе през кошмарния хор на разсейвания, възбуди и истерични страсти. Те виеха в него — като умиращо същество.

Тогава слънцето проби покрова на ледника и той бе вцепенен от красотата му. Димящо оранжево погълна студените склонове от блестящ сняг и лед. И за един миг твърдението му убягна и той само гледаше как се издига леденият връх, как се извива назад като красива жена…

Прагматът скочи напред и го удари с внезапно разкривено от престорена ярост лице.

— Повтаряй твърдението! — изкрещя той.

За Келхус всяко от великите имена представляваше въпрос — смесица от безброй променливи. В лицата им виждаше фрагменти от други лица, които изплуваха все едно всички хора бяха просто моменти от един човек. Миг на Люет, преминаващ като вихър през гримасата на Атиери, докато спореше със Саубон. Намек за Серуей в начина, по който Готиелк гледаше най-младия си син. Същите страсти, ала всяка от тях в тотално различно съотношение. Всеки един от тези хора, заключи той, можеше да бъде също толкова лесно обладан, колкото Люет — въпреки свирепата им гордост. Ала заедно бяха неизчислими.