Р. Бакър - Тъмнината, която предхожда

Те представляваха лабиринт, хиляда хиляди коридори, и той трябваше да ги изброди. Трябваше да ги притежава.

Ами ако тази Свещена война надхвърли способностите ми? Тогава какво, татко?

— Пируваш ли, дуниайне? — запита горчиво Наюр на скилвендски. — Дебелееш ли от поглъщане на лица?

Прояс ги бе оставил, за да разговаря с Готиан, и в момента двамата бяха сами.

— Споделяме една и съща мисия, скилвенди.

Засега събитията надхвърляха и най-оптимистичните предвиждания. Твърдението му, че е от кралска кръв, му бе осигурило почти без усилия позиция сред управляващата каста на инритите. Не само, че Прояс го бе снабдил с всички „необходими за ранга му“ вещи, но и му осигури почетно място край огъня по време на съвещания. Келхус откри, че докато човек има поведението на принц, го третираха като такъв. Преструвката се превръщаше в същност.

Другото му твърдение обаче — че е сънувал Шимех и Свещената война, — му бе осигурило много по-различна позиция, която бе изпълнена с рискове и възможности. Някои открито отхвърляха думите му. Други, като Прояс и Акамиан, ги считаха за евентуално предупреждение, като първото зачервяване, предизвикано от болест. Мнозина, търсейки всяка трошица святост, която можеха да намерят, просто ги приемаха. Ала всички даваха на Келхус една и съща позиция.

За народите на Трите морета сънищата, независимо колко тривиални, бяха сериозна работа. Те не представляваха, както дуниайните си мислеха преди позива на Моенгхус, обикновени репетиции, начини на душата да се тренира за различни възможности. Сънищата бяха портал, място, където Външността нахлуваше в Света, където онова, което надхвърляше човеците — бъдеще, разстояние, демоничното, божественото — намираше несъвършен израз в настоящето.

Но не беше достатъчно просто да твърдиш, че си сънувал. Сънищата бяха могъщи, но бяха и евтини. Всеки сънуваше. След като търпеливо бе изслушал описанията на виденията му, Прояс обясни на Келхус, че буквално хиляди претендираха, че са сънували Свещената война — някои я виждаха триумфираща, а други — унищожена. Човек не можел да извърви и десет крачки по брега на Фаюс, казваше, без да види някой отшелник, който крещи и жестикулира, разкривайки сънищата си.

— Защо — попита той с характерната си откровеност — да считам твоите за нещо различно?

Сънищата бяха сериозна работа, а сериозните работи изискваха сериозни въпроси.

— Може би не бива — отвърна Келхус. — Не съм сигурен, че самият аз го правя.

И именно това, несигурността му дали трябва да вярва на собствените си пророчески твърдения, осигури опасната му позиция. Когато безименни инрити, чули слухове за принца на Атритау, падаха на колене пред него, той се сърдеше по начина, по който се сърди състрадателен баща. Когато молеха да бъдат докоснати, сякаш божествената благосклонност се предава по кожата, той ги докосваше, но само за да ги изправи и да ги сгълчи, че се унижават пред друг човек. Като твърдеше, че е по-малко, отколкото изглежда, той тласкаше хората, дори образовани личности като Прояс и Акамиан, към това да се надяват или боят, че може да е нещо повече .

Никога не би го промълвил, никога не би го твърдял, ала щеше да изработи обстоятелства, които да направят от това истина. Тогава всички онези, които се мислеха за тайни наблюдатели, които се питаха удивено: „Кой е този човек?“ , щяха да бъдат благодарни както никога досега. Той щеше да бъде тяхното прозрение.

Нямаше да могат да се усъмнят в него. Да се съмняват, щеше да означава да мислят прозренията си за празни. Да го отхвърлят, щеше да значи да отхвърлят себе си.

Келхус щеше да стъпва върху подготвена почва.

Толкова много промени… Но виждам пътеката, татко.

В градината прозвуча смях. Един млад галеотски тан, изморен от това да стои прав, бе сметнал Императорската пейка за добро място за почивка. Той поседя няколко мига, без да съзнава веселието край себе си, гледайки едновременно покритата с глазура свинска джумиан , която бе отмъкнал от една робиня, и голия мъж, прикован в краката му. Когато най-накрая осъзна, че всички се смеят на него, реши, че вниманието всъщност му харесва и започна да заема различни подигравателни царствени пози. Мъжете на Бивника се давеха от смях. Накрая Саубон привика младежа и го отведе обратно при аплодиращите го родственици.

Няколко мига по-късно редица имперски служители, облечени до един в широките роби на своя сан, обявиха пристигането на императора. Вървейки редом с Конфас, Икурей Зерий III се появи точно когато смехът притихна, а изражението му представляваше смесица между благосклонност и неодобрение. Седна на стола си, с което поднови веселието на гостите, тъй като зае същата поза — с лява длан, насочена към скута му, а дясната свита пред него, — която младият галеот бе имитирал само преди миг. Келхус видя как лицето му пребледня от ярост, когато един от евнусите обясни причината за смеха. В очите му имаше убийствено намерение и той освободи мъжа, след което за момент се пребори с позата си. Той знаеше, че да предвидят поведението ти е сред най-вбесяващите обиди. По този начин дори един император можеше да се превърне в роб. Въпреки че, осъзна Келхус, той не знаеше защо. Накрая Зерий избра норсирайска поза: ръце, облегнати на коленете.