Р. Бакър - Тъмнината, която предхожда

Други обаче вече скандираха:

— Готиан!

— Тогава какво ще кажеш ти , Готиан? — извика императорът. — Ще позволиш ли на този езичник да те води срещу езичниците? Ще позволиш ли да бъдете наказани, както Плебейската свещена война беше наказана в равнината на Менгеда? Колцина умряха там? Колцина, поробени от прибързаните страсти на Калмемунис?

— Великите имена ще водят! — изкрещя Прояс. — Този скилвенди ще бъде само съветник…

— Все така недопустимо! — изрева Зерий. — Армия с десет генерали? Когато се препънете, а това неизменно ще стане, защото не познавате коварството на кианците, към кого ще се обърнете? Към един скилвенди? В най-тежкия си миг? Върховен абсурд! Значи това наистина ще бъде езическа Свещена война! Мили Седжен, та този мъж е скилвенди ! — изкрещя той почти умолително, сякаш към обичан човек, който е полудял. — Това нищо ли не значи за вас, глупаци? Той е проказа върху земята! Самото му име е светотатство! Абоминация в очите на Бога!

— Ти ще говориш за недопустимости на нас? — изкрещя Прояс в отговор. — Ще ни порицаваш в безбожие, когато сме дошли да жертваме живота си за Бивника? Ами твоите престъпления, Икурей? Какво да кажем за теб, който искаш да превърнеш Свещената война в свой инструмент?

— Аз ще спася Свещената война, Прояс! Ще спася Божия инструмент от вашето невежество!

— Но ние вече не сме невежи, Икурей — отвърна Саубон. — Ти чу как говори този скилвенди. Ние го чухме как говори.

— Но той ще ви продаде! Той е скилвенди ! Не ме ли чухте ?

— Как да не те чуваме? — изплю се Саубон. — Квичиш по-силно от жена ми.

Силен смях.

— Чичо ми говори истината — извика изведнъж Конфас и всички благородници замълчаха. Великият Конфас най-накрая бе проговорил. Той щеше да бъде по-трезвомислещ глас в този спор.

— Вие не знаете нищо за скилвендите — продължи той със спокоен тон. — Те не са езичници като фанимите. Порочността им не идва от изкривяване и извращаване на правата вяра в абоминация. Те са народ без богове.

Конфас отиде до краля на племената в краката на императора и извъртя ослепеното лице към събралата се тълпа. Сграбчи една от отслабналите ръце.

— Наричат тези белези свазонди — каза той с гласа на търпелив учител. — Дума, която означава „умирания“. За нас това са просто дивашки трофеи, съвсем същите като изсушените сранкски глави, които туниерите пришиват на щитовете си. Ала за скилвендите те са много повече. Тези умирания са тяхната единствена цел . Самото значение на живота им е изписано в тези белези. Нашите умирания… Разбирате ли го?

Той погледна в лицата на събралите се инрити, удовлетворен от осъзнаването, което видя там. Едно беше да приемеш езичник в редиците си; съвсем друго да ти бъдат изброени детайлите на неговата порочност.

— Онова, което каза дивакът по-рано, не е истина — продължи Конфас. — Този мъж не е „нищо“. Той е много, много повече. Символ на тяхното унижение. Унижението на скилвендите.

Екзалт-генералът погледна сурово безизразното лице на Зунурит и вдлъбнатите влажни очни дъна. После погледна Наюр, застанал до Прояс.

— Погледнете го — каза той спокойно. — Погледнете онзи, когото ще направите свой генерал. Не виждате ли, че той ламти за отмъщение? Не мислите ли, че дори сега се бори да удържи яростта в сърцето си? Толкова ли сте наивни, че да вярвате, че той не крои планове за унищожението ни? Че душата му не се гърчи, както у всеки истински мъж, с образи на удовлетворена мъст и нашия пълен крах?

Конфас погледна към Прояс.

— Попитай го, Прояс. Попитай го какво движи душата му.

Последва пауза, изпълнена с притаеното мърморене на благородниците. Келхус се обърна към неразгадаемото лице до императора.

Като дете бе виждал израженията по същия начин като родените в света хора — като нещо разбрано, без да бъде разбирано. Но сега можеше да види напречните греди под дъските на човешкото лице и заради това бе в състояние да изчисли с ужасяваща точност разпределението на сили до самата същина на всеки човек.

Ала този Скейос го объркваше. Докато при други хора виждаше дълбочината, по лицето на стареца имаше само имитация на дълбочина. Фината мускулатура, която създаваше изражението му, не можеше да се разчете — сякаш под нея имаше различни кости.

Този мъж не беше обучен като дуниайн. По-скоро лицето му не бе истинско лице.

Изминаха няколко мига, в които Келхус изчисляваше и осмисляше несъответствията, за да изведе различни хипотези…