Р. Бакър - Тъмнината, която предхожда

Изминаха няколко дълги минути тишина, докато той овладее гнева си. През това време Келхус проучи лицата на свитата му: безоблачната арогантност на племенника на императора, Конфас; паниката на робите, силно чувствителни към буреносните страсти на господаря им; неодобрението на стисналите устни имперски съветници, наредени в полукръг зад своя император — техния център. И… различно лице сред съветниците… проблемно лице. Най-незабележимото възможно несъответствие, смътна нередност, която първо привлече вниманието му. Стар мъж, облечен във фина черна копринена роба, очевидно уважаван и почитан от останалите. Един от другите съветници се наведе към него и промърмори нещо неразличимо над шума на гласовете. Ала Келхус виждаше устните му: Скейос…

Името на съветника.

Келхус пое дълбоко въздух и позволи на инерцията на собствената му мисъл да се забави и да застине. Онова, което беше той в ежедневното си общуване с други, спря да съществува, разтворено като разцъфтяло цвете. Темпото на събитията се забави. Той се превърна в място , в празно поле за една-единствена фигура: престарелия пейзаж на лицето на възрастния мъж.

Нямаше доловим рефлекс за изчервяване. Нито съответствие между пулса на сърцето му и изражението…

Ала бръмченето на заобикалящите гласове се стопи в тишина и Келхус се оттегли, преподреди се отново. Императорът щеше да говори. Думи, които да подпечатат съдбата на Свещената война.

Бяха изминали пет удара на сърцето му.

Какво можеше да значи това? Едно-единствено неразгадаемо лице сред гъмжилото от прозрачни изражения. Скейос… Ти творение на баща ми ли си?

Логосът е без начало и край. Логосът е без начало и край. Логосът е без…

За момент вкуси кръвта по сцепените си устни, ала усещането бавно бе отмито от безмилостната литания. Вътрешната какофония отслабна, притихна до смъртна тишина. Тялото му стана нещо напълно непознато, от което можеше да се отърве във всеки един момент. И движението на самото време, ритъмът на преди и след, се трансформира.

Сенките на колоните на параклиса се носеха по голия под. Слънчева светлина първо озари, а после избяга от лицето му. Той се подмокряше и цапаше, ала нямаше дискомфорт, нито миризма. И когато старият прагмат стана и изля вода върху устните му, той бе просто гладък камък, вкопан в мъх и чакъл, под водопад.

Слънцето озари колоните пред него, а после се снижи зад гърба му, изтласка сянката му в скута на прагмата, а после и сред лъскавите дървета, където тя се сля със сродниците си и се претопи в нощ. Отново и отново той виждаше как слънцето се издига и спуска, следвано от краткотрайния отдих на нощта, и с всяка нова зора твърдението биваше разчленено наново. Докато светът се ускоряваше, движението на душата му се забавяше. И накрая тя шептеше само: Логосът. Логосът. Логосът…

Той беше кухина, изпълнена с ехо без глас, всяка фраза — съвършено повторение на предходната. Беше пътешественик през бездънен коридор от огледала, разположени едно срещу друго, и всяка негова крачка бе също толкова илюзорна, колкото и предишната. Само слънцето и нощта бележеха прехода му и то само със стесняващата се пролука между огледалата, водеща към невъзможното място, където нищото заплашваше да целуне нищото — мястото, където душата оставаше съвършено неподвижна.

Когато слънцето отново се издигна, мислите му се сведоха до един последен отзвук:

… ът… ът… ът… ът…

И той му се стори едновременно като абсурдно заекване и като най-дълбоката мисъл, все едно само в отсъствието на „Логоса“ беше в състояние да се спусне в ритъма на сърцето му, тласкащо го от момент към момент. Мисълта изтъня и дневната светлина се понесе през, над и зад параклиса, докато нощта не прониза покрова на небето, докато звездите не се завъртяха като безкрайно колело на колесница.

Движеща се душа, прикована към ръба на пропаст, към съвършения момент преди нещо , каквото и да е. Дървото, сърцето, всичко останало, превърнато в нищо от повторението, от безкрайното натрупване на един и същ отказ да наименуваш .

Златиста корона върху билото на ледника.

… а после нищо.

Никаква мисъл.

— Империята ви приветства — обяви Зерий, като се опитваше да направи гласа си учтив.

Той прокара поглед през великите имена на Мъжете на Бивника, задържайки го за момент върху Наюр, застанал до Келхус. Усмихна се.