Р. Бакър - Тъмнината, която предхожда

Крайници. Тънки крайници, прегънати и притиснати в подобие на лице.

Той примигна и сетивата му скочиха обратно в нормалните си граници. Как беше възможно това? Магия? Но ако да, то тя не създаваше онова странно усукване, което бе изпитал с нечовека в битката им толкова отдавна. Келхус бе осъзнал, че магията е неизмеримо гротескна — като драсканиците на дете върху произведение на изкуството, макар и да не разбираше защо. Знаеше само, че може да различи магията от света и магьосниците — от обикновени хора. Това бе една от мистериите, които го бяха мотивирали да изучава Друсас Акамиан.

Затова беше сигурен, че това лице няма нищо общо с магия. Но тогава как?

Какво представлява този човек!

Внезапно очите на Скейос подскочиха към неговите. Набразденото чело се присви във фалшиво намръщване.

Келхус кимна по кроткия и леко смутен начин на човек, хванат да зяпа друг. Ала с периферията си забеляза, че императорът го гледа разтревожено, преди да се завърти стремително към съветника си.

Икурей Зерий не знаеше, че това лице е различно, осъзна Келхус. Никой от тях не знаеше.

Проучването се задълбочава, татко. Неспирно се задълбочава.

— Като момче — казваше тъкмо Прояс — бях обучаван от схоластик на Завета, Конфас. Той би казал, че ти си доста оптимистично настроен към този скилвенди.

Неколцина се засмяха открито при тези думи… от облекчение.

— Историите на Завета са без стойност — каза с равен тон Конфас.

— Може би — отвърна Прояс. — Но това ги сродява с тези на нансурите .

— Ала не в това е въпросът, Прояс — каза Готиелк с толкова тежък акцент, че неговият шеик почти не се разбираше. — Въпросът е как можем да вярваме на този езичник?

Прояс се обърна към Наюр, застанал до него, внезапно разколебан.

— Какво ще отговориш, Наюр? — попита той.

През цялото време варваринът бе запазил мълчание, без да се опитва да скрие презрението си. Сега се изплю в посоката на Конфас.

Никаква мисъл.

Момчето бе изгаснало. Само място. Това място.

Неподвижен, прагматът го наблюдаваше, притиснал голите си стъпала едно в друго, с тъмна роба, набраздена от сенките на дълбоки гънки, и очи също толкова празни, колкото и детето, което наблюдаваха.

Място без дъх или звук. Място само на гледки. Място без преди или след… почти.

Защото първите копия от слънчева светлина се понесоха над ледника, тежки като огромни дървесни клони, тласкани от вятъра. Сенките се втвърдиха и светлината проблесна по древния череп на прагмата.

Лявата ръка на стареца се подаде от десния му ръкав, стиснала нож. И като въже във водата, тя се стрелна напред с пръсти, приплъзващи се по острието, докато ножът бавно се въртеше във въздуха, а слънцето проникваше в тъмния параклис, гмуркайки се по огледалния метал…

Мястото, където някога бе съществувал Келхус, протегна отворена длан — русите косми бяха като светещи влакънца върху тъмната кожа — и сграбчи ножа от вцепененото пространство.

Ударът на дръжката в дланта му даде начало на сриването на мястото в малко момче. Леката воня на тялото му. Дъх, звук и стрелкащи се мисли.

Бях легион…

С периферното си зрение видя как копието на слънцето се надига над планината. Чувстваше се като пиян от умора. След транса единственото, което изглежда можеше да чуе, бяха клечките, люшкани от вятъра, дърпани от листата си като милион платна не по-големи от дланта му. Причина, проникваща във всичко, но сред безброй нищожни събития — разсеяни, безполезни.

Сега разбирам.

— Искате да ме разкриете — каза Наюр накрая. — Да разнищите загадката на скилвендското сърце. Но използвате собствените си сърца, за да опишете картата на моето. Виждате пред себе си един унижен мъж, Зунурит. Мъж, обвързан с мен от родството на кръвта. Каква обида трябва да е това, казвате си. Сърцето му трябва да крещи за мъст. И го казвате, защото вашите биха крещели. Ала моето сърце не е ваше. Затова и е загадка за вас.

— Зунурит не е срамно име за Народа. Това дори не е име. Онзи, що не язди сред нас, не е от нас. Той е друг. Но вие, които бъркате сърцата си с моето — които виждате само двама скилвенди, един пречупен и един изправен — си мислите, че той още е част от мен. Мислите си, че падението му е мое собствено и че аз бих отмъстил за това. Конфас иска да вярвате в това. Защо иначе Зунурит е сред нас? Какъв по-добър начин да дискредитираш един силен мъж от това да превърнеш един слаб в негов двойник? Може би нансурското сърце трябва да бъде разкрито.