Р. Бакър - Тъмнината, която предхожда

Думите изтриха хумора от лицето на Наюр урс Скийота и оставиха на негово място само предпазливост. Акамиан го гледаше как се напряга. Сякаш някой отваряше врата към нещо ужасяващо.

Тогава иззад варварина нечий звучен глас обяви:

— Аз съм причината Наюр да дойде тук.

Всички очи се насочиха към безименния норсирай. Излъчването на мъжа беше властно, въпреки дрипите, които носеше — външността на човек, отраснал в живот на абсолютна власт. Ала по някакъв начин това впечатление бе смекчено, сякаш отлежало в трудности и мъка. Жената, стиснала го през кръста, гледаше напрегнато от лице на лице, като че едновременно разгневена и объркана от критичните им погледи. Как , викаха очите й, може да не знаете?

— И кой всъщност си ти? — попита Прояс.

Ясните сини очи примигнаха. Спокойното лице се сведе само колкото да признае равен нему.

— Аз съм Анасуримбор Келхус, син на Моенгхус — каза мъжът на шеик със силен акцент. — Принц от Севера. Идвам от Атритау.

Акамиан зяпна, неспособен да възприеме чутото. После името Анасуримбор го порази като удар в стомаха. Той се задъха. Несъзнателно се пресегна и сграбчи ръката на Прояс.

Не може да бъде.

Принцът го погледна остро, предупреждавайки го да си държи езика зад зъбите. Ще има време да се ровиш в това по-късно, схоластико. Очите му скочиха обратно върху непознатия.

— Могъщо име.

— Не мога да говоря от името на кръвта си — отвърна норсираят.

„Един от семето ми ще се върне, Сесуата…“

— Не приличаш на принц. Трябва да повярвам, че си мой равен?

— Нито бих могъл да говоря за това, в което вярваш или не вярваш. Що се отнася до външността ми, мога да кажа само, че пътешествието ми беше тежко.

„Един Анасуримбор ще се върне…“

— Пътешествие?

— Да. Към Шимех… Дошли сме да умрем за Бивника.

„… в края на света.“

— Но Атритау лежи далеч отвъд земите на Трите морета. Как би могъл да научиш за Свещената война?

Колебание, сякаш мъжът бе едновременно изплашен и несигурен в това, което ще каже.

— Сънища. Някой ми изпрати сънища.

Това е невъзможно!

— Някой? Кой?

Норсираят не можа да отговори.

Слънцето тъкмо бе залязло. Мъжът, който се наричаше Анасуримбор Келхус, седеше с кръстосани крака до огъня си, извън павилион, чиито платнени склонове бяха пришити с черни орли — дар от Прояс, предположи Акамиан. На пръв поглед нямаше нищо около него, което веднага да направи впечатление, ако се изключи може би дългата му сламеноруса коса, която бе фина като хермелин и изглеждаше странно не на място под светлината на огъня. Коса, предвидена за слънцето, мислеше си магьосникът. Младата ранена жена, която бе стискала кръста му толкова свирепо предходния ден, сега седеше наблизо, облечена в проста, но елегантна рокля. Двамата се бяха изкъпали и сменили дрипите си с дрехи, взети от личния гардероб на принца.

Когато се приближи, Акамиан остана поразен от красотата на жената. По-рано приличаше просто на раздърпана и пребита бездомница.

Те и двамата го гледаха как се приближава, с лица, оживени от огъня.

— Ти трябва да си Друсас Акамиан — каза принцът на Атритау.

— Виждам, че Прояс те е предупредил за мен.

Мъжът се усмихна разбиращо — не, много повече от разбиращо. Усмивката му бе различна от всяка друга, която Акамиан бе виждал някога. Той сякаш го разбираше много по-добре, отколкото магьосникът искаше да бъде разбиран.

После дойде осъзнаването.

Аз познавам този мъж.

Но как разпознаваш човек, когото никога не си виждал? Освен чрез син или друг роднина… Образи от скорошния сън, в който държеше мъртвото лице на Анасуримбор Келмомас в скута си, проблеснаха през съзнанието му. Приликата бе неоспорима: гънката между веждите, дългите хлътнали бузи, дълбоко разположените очи.

Той е Анасуримбор! Но това е невъзможно…

Ала времената изглежда изобилстваха с невъзможни неща.

Струпана около мрачните стени на Момемн, Свещената война бе също толкова впечатляваща, колкото армиите от кошмарите на Акамиан за Старите войни… Освен, може би, сърцераздирателните битки за Агонгорея и безнадеждната обсада на Голготерат. Пристигането на този скилвенди и принца на Атритау просто потвърждаваха абсурдния мащаб на Свещената война, сякаш самите древни истории бяха дошли да я почетат.