Р. Бакър - Тъмнината, която предхожда

Скилвенди. Изглеждаше твърде смахнато, за да е истина. Имаше ли някакво по-голямо значение това? Беше изстрадал толкова много сънища за Анасуримбор Келмомас напоследък, а сега това — видение от древния край на света, бродещо наяве. Скилвенди!

— Не му вярвай, Прояс. Те са жестоки и тотално безмилостни. Свирепи като сранки, но много по-коварни.

Принцът се засмя.

— Знаеш ли, че нансурите започват всеки тост и всяка молитва с проклятие към скилвендите?

— Чувал съм.

— Е, докато ти виждаш привидение от кошмарите си, схоластико, аз виждам врага на своя враг.

Акамиан осъзна, че надеждите на Прояс се бяха върнали.

— Не. Виждаш враг, просто и ясно. Той е езичник, Прояс. Анатема.

Престолонаследникът го изгледа остро.

— Такъв си и ти.

Каква грешка само! Как да го накара да разбере?

— Прояс, трябва да…

— Не, Акамиан! — извика другият мъж. — Не „трябва“ нищо! Поне веднъж ми спести мрачните си предчувствия! Моля те!

— Ти ме призова заради съвета ми — сопна се магьосникът.

Прояс се завъртя рязко.

— Сприхавостта не ти приляга, стари учителю. Какво ти става? Призовах те заради съвета ти, да, но вместо това ти ми предлагаш брътвежи. Изглежда си забравил, че един съветник дава на своя принц фактите, нужни за трезва преценка. Не взима собствени решения, а после да порицава принца, че не ги споделя. — Той се обърна отново към приближаващите конници и се изсмя подигравателно. — Сега знам защо маршалът толкова много се тревожи за теб.

От тези думи го заболя. Акамиан виждаше по изражението му, че Прояс бе имал намерение да го нарани, искаше да удари колкото се може по-силно и смъртоносно. Нерсей Прояс беше командир, който се бореше с император за душата на свещена война. Трябваше му решителност, трябваше да изгради единност и най-вече — нуждаеше се от подчинение. Варваринът вече почти бе стигнал до тях.

Акамиан знаеше това, но думите все пак го засегнаха.

Какво ми става?

Зинемус спря черния си кон в подножието на хълма. Той им помаха, докато слизаше. Акамиан нямаше сили да му отвърне. Какво казваш за мен, Зин? Какво виждаш?

Следвайки примера на Зинемус, останалите се засуетиха около конете си за момент. Ирисас гълчеше норсирая за външния му вид, сякаш мъжът беше негов другар по оръжие, вместо чужденец, който ще се срещне с принца му. С мърморене и предпазливи стъпки, те започнаха да се катерят по склона. Дори и слязъл от коня си, огромният скилвенди се извисяваше над Зинемус и всъщност над всички останали, с изключение на норсирая. Имаше тесен кръст и широки, съвсем незабележимо изгърбени рамене. Изглеждаше гладен, не като просяк, а като вълк.

Прояс хвърли един последен поглед на Акамиан преди да посрещне гостите си. Бъди това, от което се нуждая в момента , предупредиха го очите му.

— Такава рядкост е видът на човек да отговаря на слуховете — каза принцът на шеик. Очите му се спряха върху жилестите ръце на варварина. — Но ти изглеждаш точно толкова свиреп, колкото заявява репутацията на народа ти, скилвенди.

Акамиан изпита гняв от свойския маниер на Прояс. Способността му без усилие да сменя упреците с поздрави, да бъде толкова горчив в един миг и толкова благ в следващия, винаги го беше тревожила. Със сигурност не я споделяше. Подобна подвижност на страстите, винаги бе смятал, демонстрираше тревожен капацитет за измама.

Чернокосият скилвенди изгледа Прояс, но не каза нищо. Кожата на магьосника изтръпна. Той осъзна, че мъжът носи хорае, скрито под пояса си. Чуваше бездънния му шепот.

Прояс се намръщи.

— Зная, че говориш шеик, приятелю.

— Ако си спомням правилно — каза Акамиан на конрийски, — скилвендите не харесват комплименти, принце мой. Смятат ги за недостойни за истински мъже.

Леденосините очи на варварина се насочиха към него. Нещо вътре в магьосника, нещо опитно в оценяването на физическа заплаха, потрепери.

— Кой е това? — попита мъжът с тежък акцент.

— Друсас Акамиан — каза Прояс с по-твърд глас. — Магьосник.

Варваринът се изплю, но дали в знак на презрение или като предпазна мярка срещу магия, Акамиан не можеше да прецени.

— Но не е твоя работа да задаваш въпроси — продължи принцът. — Мъжете ми са те избавили, заедно със спътниците ти, от нансурите и мога със същата лекота да ви предам отново на тях. Разбираш ли?

Мъжът сви рамене.

— Питай каквото искаш.

— Кой си ти?

— Аз съм Наюр урс Скийота, вожд на утемотите.

Колкото и ограничено да бе познанието му за скилвендите, Акамиан бе чувал за утемотите, както и всеки друг схоластик на Завета. Според Сънищата, Сатгай, кралят на племената, който бе водил скилвендите под знамето на Не-бога, беше утемот. Възможно ли бе това да е ново съвпадение?