Р. Бакър - Тъмнината, която предхожда

— Скилвендите са ги избили.

Акамиан кимна.

— Така че да, напълно е възможно този твой скилвенди да е воювал с фанимите и да ги е побеждавал. Възможно е дори да има мъдрост, която да сподели. Но защо би я споделил с нас? С инрити? Това е въпросът.

— Толкова дълбока ли е омразата им?

Акамиан видя за миг виещи скилвендски копиеносци, спускащи се в огъня и мълниите на гласа на Сесуата. Образ от Сънищата.

Той примигна.

— Свещеникът мрази ли бика, чието гърло прерязва? Не. Помни, за скилвендите целият свят е олтар за жертвоприношения, а ние сме просто ритуалните жертви. Недостойни сме за презрението им, което прави всичко това толкова невероятно. Скилвенди , присъединяващ се към Свещена война? Това е като… като…

— Като да влезеш в кошарата — довърши удивено Прояс, — за да сключваш сделки с животните.

— Именно.

Престолонаследникът облиза устни и погледна над лагера, в търсене, предположи Акамиан, на следа от разбитите си надежди. Никога преди не беше виждал Прояс такъв — дори и като дете. Изглеждаше толкова… крехък.

Толкова отчаяно ли е положението? Какво се боиш да изгубиш?

— Но разбира се — добави с успокоителен тон магьосникът, — след победата на Конфас при Киют нещата в степта може и да са се променили. Вероятно дори драстично.

Защо винаги се опитваше да се грижи за Прояс?

Принцът му хвърли един поглед и се усмихна мрачно. После отново насочи очи към плетеницата от палатки, павилиони и алеите между тях, и каза:

— Все още не съм толкова отчаян, стари… — Той се сепна и примижа. — Там! — възкликна, сочейки към нищото, поне доколкото успяваше да различи Акамиан. — Зин идва. Съвсем скоро ще видим дали този скилвенди е моят кут’ма, или не.

От отчаяние до нетърпение за едно мигване на окото. Той ще бъде опасен крал , помисли си несъзнателно Акамиан. Ако преживееше Свещената война.

Той преглътна и вкуси прах по зъбите си. Навикът, особено в комбинация със страх, правеше бъдещето лесно за игнориране. Ала Акамиан не можеше да си позволи това. При толкова много войнствени мъже, струпани на едно място, просто трябваше да се случи нещо катастрофално. Това бе закон, почти толкова неотменим, колкото всяка логика на Айенсис. Колкото повече си го припомняше, толкова по-подготвен щеше да бъде, когато моментът настъпеше. Някъде, някой ден, хиляди сред хилядите около мен ще лежат мъртви.

Дразнещият въпрос, който му се струваше почти перверзно мрачен и все пак не можеше да не си задава, беше: Кой? Кой ще умре? Все някой трябва.

Аз?

Накрая очите му различиха Зинемус и конниците зад гърба му сред хаоса на лагера. Мъжът изглеждаше изтощен, както можеше да се очаква, имайки предвид, че принцът го бе извикал посред нощ. Лицето му с късо подстриганата брада бе обърнато към тях. Акамиан беше сигурен, че гледа него, а не Прояс.

Ти ще умреш ли, стари приятелю?

— Виждаш ли го? — попита принцът.

В началото магьосникът си мислеше, че Прояс има предвид Зинемус, но после видя и скилвендския воин, също на кон, разговарящ с рошавия Ирисас. Гледката го смрази.

Прояс го гледаше, сякаш за да разчете реакцията му.

— Какво не е наред? — попита той.

— Просто е минало… — Дъхът на Акамиан секна.

— Какво е минало?

Толкова много време… Всъщност две хиляди години, откак за последно бе виждал скилвенди.

— По време на Апокалипсиса… — започна той, но гласът му утихна колебливо. Защо винаги ставаше толкова срамежлив, когато говореше за тези неща, за тези реални неща? — По време на Апокалипсиса скилвендите се присъединили към Не-бога. Те унищожили Киранеас, опустошили Метсонк и обсадили Сумна скоро след като Сесуата избягал там…

— Искаш да кажеш „тук“ — поправи го Прояс.

Акамиан го погледна въпросително.

— След като Сесуата избягал тук — обясни принцът, — където някога е бил древният Киранеас.

— Д-да… Тук.

Това, върху което стояха, наистина беше земята на древния Киранеас. Тук — но погребана, сякаш под много пластове. Сесуата дори бе минал през Момемн веднъж, макар и тогава той да се наричал Менемора и да бил просто малко градче. И именно това, осъзна Акамиан, беше причината за тревогата му. Обикновено не му беше трудно да разграничава двете епохи — настоящата и апокалиптичната. Ала този скилвенди… Сякаш носеше древна катастрофа на челото си.

Магьосникът огледа приближаващата фигура, мускулестите ръце, покрити от белези, бруталното лице с очи, които виждаха само мъртви врагове. Друг мъж, мръсен и изтощен от пътя колкото и варварина, но с русата коса и брада на норсирай, яздеше малко по-назад. Говореше с жена, също русокоса, която се клатеше опасно на седлото си. Акамиан ги наблюдава известно време — жената изглеждаше ранена, — но откри, че вниманието му постоянно се връща към едрия скилвенди начело.