Р. Бакър - Тъмнината, която предхожда

— Не! — възкликна тя и го отблъсна.

— Какво? — Той се приведе над лактите й, търсейки отново устата й.

Езменет извърна лице.

— Монети — прошепна тя. Фалшив смях. — Никой не яде безплатно.

— Ах, Седжен! Колко?

— Дванадесет таланта — простена тя. — Сребърни таланта.

— Курва — изсъска мъжът. — Ти си курва !

— Аз съм дванадесет сребърни таланта…

Той се поколеба.

— Дадено.

Започна да рови из кесията си и й хвърли поглед, докато тя нервно наместваше роклята си.

— Какво е това? — попита рязко.

Езменет последва погледа му към опакото на лявата си длан.

— Нищо.

— Наистина ли? Боя се, че съм виждал това „нищо“ и преди. Това е подигравка с татуировките, които носят жриците на Гиера, нали? Използват я в Сумна, за да бележат курвите си.

— Да. Какво от това?

Мъжът се ухили.

— Ще ти дам дванадесет таланта. Медни.

— Сребърни — каза тя. Гласът й звучеше неуверено.

— Изсъхналата слива си е изсъхнала слива, както и да я облечеш.

— Да — прошепна Езменет и усети сълзи в очите си.

— Какво каза?

— Да! Само побързай!

Той извади монети от кесията си. Тя видя половин сребърник между пръстите му. Сграбчи потните медници от дланта му. Той вдигна предницата на хасаса и я прониза. Езменет достигна оргазъм почти незабавно, а дъхът й излизаше със съскане между стиснатите зъби. Заудря слабо по раменете му с юмруци, пълни с монети. Той продължи да се движи, бавно, но силно. Отново и отново, сумтейки малко по-силно всеки път.

— Мили Седжен! — изсъска накрая, а дъхът му бе горещ в ухото й.

Тя свърши отново, но този път извика. Усети го как трепери, почувства издайническото последно навлизане, дълбоко, сякаш той се мъчеше да достигне самия й център.

— В името на Бога — прошепна мъжът.

Отдръпна се от нея и се отскубна от ръцете й. Погледът му сякаш минаваше право през Езменет.

— В името на Бога… — повтори той, този път с различен тон. — Какво направих?

Все още задъхана, тя вдигна ръка към бузата му, но той се запрепъва назад, докато се опитваше да приглади полата си. Езменет мерна ивица влажни петна и сянката на омекващия му фалос.

Мъжът не можеше да я гледа. Вместо това отмести поглед към яркия изход на алеята. Тръгна към него като вцепенен.

Облегната на стената, тя го проследи с поглед, докато той отново си възвърна хладнокръвието или поне безизразна негова имитация, под светлината на слънцето. После изчезна, а Езменет отпусна глава назад, дишайки тежко, докато приглаждаше роклята си с непохватни ръце. Преглътна. Усещаше го как тече по вътрешната страна на бедрото й, първо горещ, после студен, като сълза, спускаща се до брадичката.

После, като че за пръв път, почувства вонята на алеята. Видя блясъка на монетите на фона на изгнилата сляпа риба по земята.

Завъртя рамо върху тухлите и се обърна към яркия площад. Пусна монетите.

Стисна очи и видя черно семе, размазано по корема й.

А после побягна, вече наистина сама.

Езменет осъзна, че Ханза е плакала. Лявото й око изглеждаше така, като че ли всеки момент ще се затвори от подуването. Ертига вдигна поглед от огъня, за който се грижеше. По лицето й имаше червена резка — от търговеца на подправки, предположи тя, — но иначе изглеждаше добре. Ухили се като луничав чакал и вдигна невидимите си вежди, гледайки към павилиона.

Сарсел я чакаше вътре, седнал в здрача.

— Липсваше ми — каза той.

Въпреки странния му глас, Езменет се усмихна.

— И ти на мен.

— Къде беше?

— Разхождах се.

— Разхождала си се… — Той изсумтя, изпускайки въздух от ноздрите си. — Къде се разхождаше?

— В града. На пазара. Има ли значение за теб?

Той я изгледа със странно изражение. Изглеждаше така, все едно я… душеше.

Внезапно скочи, сграбчи китката й и я придърпа към себе си — толкова бързо, че Езменет ахна.

Загледан в нея, той се пресегна и сграбчи подгъва на роклята й, след което започна да я вдига. Тя го спря точно над коляното.

— Какво правиш, Сарсел?

— Липсваше ми. Както казах.

— Не. Не сега. Воня на…

— Да — каза рицарят и отблъсна ръцете й. — Сега.

Той повдигна ленения плат като сенник. После приклекна с коленете навън, като маймуна.

Езменет потрепери, но не знаеше дали от ужас или от гняв. Сарсел пусна дрехата й. Изправи се. Изгледа я безизразно. После се усмихна.

Нещо в него й напомни за коса, все едно усмивката му можеше да реже пшеница.

— Кой? — попита накрая.

— Кой какво.