Р. Бакър - Тъмнината, която предхожда

Той я зашлеви. Не силно, но от това сякаш само я заболя повече.

— Кой?

Езменет не отговори и се обърна към спалнята си.

Той я сграбчи за лакътя, завъртя я свирепо към себе си и вдигна ръка за повторен удар…

Поколеба се.

— Акамиан ли беше? — попита след малко.

На Езменет й се струваше, че никога не е мразела нечие лице повече. Усети плюнката да се струпва между устните и зъбите й.

— Да! — изсъска тя.

Сарсел сведе ръка и я пусна. За миг изглеждаше прекършен.

— Прости ми, Езми — каза той провлачено.

Но за какво, Сарсел? За какво?

Той я прегърна отчаяно. В началото тя остана скована, но когато мъжът започна да хлипа, нещо в нея се счупи. Езменет се предаде и се отпусна в ръцете му, вдиша дълбоко миризмата му — на смирна, пот и кожа. Как можеше този мъж, толкова суров, по-самоуверен от всеки друг, когото беше познавала, да плаче заради някой като нея? Предателка. Развратница. Как можеше той…

— Зная, че го обичаш — чу го да шепне. — Зная…

Ала Езменет не беше толкова сигурна.

Магьосникът се приближи към Прояс в указания час на едно хълмче, издигащо се над обширния и мизерен простор на Свещената война. На изток, свито между издигнатите надалеч една от друга стени и кули на Момемн, слънцето димеше като огромен издигащ се въглен.

Принцът затвори очи, наслаждавайки се на слабата утринна топлина. На този ден , едновременно си помисли и се замоли той, всичко се променя. Ако докладите бяха истина, най-накрая този нерешим спор между кучета и гарги, гарги и кучета, щеше да приключи. И той щеше да има своя лъв.

Обърна се към Акамиан.

— Невероятно, нали?

— Кое? Свещената война? Или този призив?

Прояс се почувства смъмрен от тона му и подразнен от липсата на уважение. Часове по-рано откри, че има нужда от Акамиан, докато се въртеше неспокойно на походното си легло. В началото гордостта не му позволяваше: думите му от предната седмица бяха толкова крайни, колкото изобщо беше възможно… „Не искам да те виждам отново. Никога.“ Да се разкайва за тях сега, когато имаше нужда от този човек, му се струваше долно, користно. Ала трябваше ли да се разкайва, за да ги наруши?

— Ами Свещената война, естествено — отвърна той безгрижно. — Писарите ми казват, че повече от…

— Имам армия от слухове за преследване, Прояс — каза схоластикът. — Така че нека оставим учтивостта на джнан настрана. Просто ми кажи какво искаш.

Обикновено Акамиан беше груб сутрин. Ефект от Сънищата, смяташе принцът. Ала в тона му имаше и нещо повече, нещо близко до омраза.

— Мога да разбера горчивината ти, Ака, но ти ще уважаваш сана ми. Школата на Завета е обвързана с дома Нерсей с договор и ако трябва, мога да се позова на него.

Акамиан го изгледа преценяващо.

— Защо, Проша? — попита той, използвайки умалителната форма на името му, както когато бе негов ученик. — Защо правиш това?

Какво можеше да му каже, което вече да не знае или да може да понесе да чуе?

— Не си в позиция да ме разпитваш, схоластико.

— Всички мъже, дори принцовете, трябва да отговарят пред здравия разум. Една нощ ме прогонваш завинаги, а после, едва седмица по-късно, ме призоваваш и аз не трябва да питам?

— Не съм призовал теб ! — извика Прояс. — Призовах схоластик на Завета чрез закона на договора, подписан от баща ми с твоите господари. Или ще спазиш този договор, или ще го нарушиш. Изборът е твой, Друсас Акамиан.

Не и днес. Днес не можеше да се въвлече в това тресавище! Не и когато всичко бе на път да се промени… Може би.

Но очевидно Акамиан имаше собствен план.

— Знаеш ли — каза той, — мислих много за това, което ми каза онази нощ. Не съм правил почти нищо друго.

— И какво?

Моля те, стари учителю, остави този разговор за друг ден!

— Има вяра, която се разпознава като вяра, Прояс, и има вяра, която се бърка със знание. Първата прегръща несигурността, признава мистерията на Бога. Тя ражда състрадание и търпимост. Кой може да съди истински, когато не е напълно сигурен, че е прав? Но втората, Прояс, втората прегръща сигурността и приема мистерията на Бога само на думи. Тя ражда нетърпимост, омраза, насилие…

Прояс се намръщи. Защо не искаше да се откаже?

— И ражда, предполагам, ученици, които отхвърлят старите си учители, а, Акамиан?

Магьосникът кимна.

— И Свещени войни…

Нещо в този отговор разтревожи принца, заплаши да разбуди и бездруго безсънни страхове. Само годините му на обучение го спасиха да не остане без думи.