Р. Бакър - Тъмнината, която предхожда

— Ертига! — извика тя. — Ертига!

Момичето я изгледа с открита омраза. Беше толкова светлокоса, че под слънцето изглеждаше като без вежди.

— Вървете си у дома! — нареди Езменет. — И двете!

Ертига се изсмя и се изплю в прахта.

Езменет направи заплашителна крачка напред.

— Изстреляй си луничавия задник към дома, робиньо , преди да…

Пръчката отново изплющя по масата. Търговецът изостави сергията си и удари Ертига през лицето. Момичето падна с писъци, докато мъжът я удряше отново и отново, крещейки ругатни на непознат език. Ханза издърпа Ертига, а после, докато търговецът още викаше и размахваше пръчката си, двете избягаха надолу по алеята.

— Сега ще си идат у дома — каза мъжът на Езменет и се ухили гордо, притискайки розов език в пролуките между зъбите си. — Шибани роби — добави, изплювайки се през рамо.

Ала Езменет можеше само да мисли: Аз съм сама.

Примигна, за да не позволи на сълзите да потекат.

— Благодаря — каза на стареца.

Сбръчканото лице омекна.

— Какво купи? — попита нежно. — Пипер? Чесън? Имам добър чесън. Отглеждам го по много специален начин.

Колко време бе минало, откак за последно се оказа сама? От онова село преди месеци, осъзна тя, където Сарсел я спаси да не бъде убита с камъни. Езменет потрепери, внезапно почувствала се ужасно без никой около нея. Скри татуировката в дланта на дясната си ръка.

От деня, в който Сарсел я спаси, тя и за миг не беше оставала сама. Не и наистина. Откак се присъединиха към Свещената война, Ертига и Ханза винаги бяха наоколо. И самият Сарсел по някакъв начин успяваше да прекарва страшно много време с нея. Всъщност той бе впечатляващо грижовен, предвид егоизма, който иначе бе толкова съществена част от личността му. Често я глезеше с разходки — тук, на Кампосейския площад, или на поклонение в Кмирал, където прекара цял следобед с нея в Храма на Зотей, смеейки се, докато Езменет се дивеше на огромния му купол и заслушан, докато му обясняваше как ценейците са го построили преди хилядолетие.

Сарсел дори отиде до Имперския център с Езменет, като се шегуваше с нея заради това, че зяпаше, докато вървяха в хладната сянка на Андиаминските простори.

Но никога не я оставяше сама. Защо?

Нима се страхуваше, че ще тръгне да търси Акамиан? Това й се стори глупаво.

Тя изстина.

Те следяха Ака. Те! Трябваше да му каже!

Но тогава защо се криеше от него? Защо се страхуваше от мисълта да се сблъскат случайно всеки път, когато напускаше лагера? Винаги, когато мернеше някой, който приличаше на него, незабавно отместваше поглед, изплашена, че ако не го стори, може да превърне човека в Акамиан. Че той ще я види и ще я накаже с въпросителна гримаса. Че ще спре сърцето й с измъчен поглед…

— Какво купи? — повтори търговецът на подправки, а лицето му сега беше загрижено.

Тя го изгледа с празен поглед, мислейки си: Нямам пари. Но защо тогава бе дошла на площада?

После си спомни мъжа, еотическия страж, който я гледаше. Хвърли поглед към другия край на алеята и го видя да я чака, загледан напрегнато в нея. Толкова е красив…

Дъхът й секна. Усети топлина да залива бедрата й.

Този път не отклони поглед.

Какво искаш?

Той я гледаше напрегнато, задържайки очите си за онзи допълнителен миг, който подпечатва неизказаната уговорка. Кимна леко с глава и погледна към далечния край на пазара, а после назад.

Езменет отмести очи, изнервена, а сърцето й трепереше.

— Благодаря ви — промърмори на търговеца. Той размаха отвратено ръце, докато тя се отдалечаваше. Цялата изтръпнала, Езменет тръгна в посоката, указана от непознатия.

Виждаше го с периферното си зрение — следваше я през сенчестата стена от хора. Поддържаше дистанция, но на нея й се струваше, че вече е притиснал потните си гърди към гърба й, тесните си бедра към задника й, и се движи, шепнейки в ухото й. Докато се мъчеше да си поеме дъх, тя ускори крачка, сякаш я преследваха.

Искам това!

Срещнаха се в изпразнена кошара, напоена с миризмата на добитък за жертвоприношения. Външните сгради на храмовия комплекс надвисваха над тях. По някакъв начин, без да говорят, те се хвърлиха един върху друг в здрача на близката алея.

Този път той миришеше на потъмняла от слънцето кожа. Целувката му беше смазваща, дори свирепа. Тя изхлипа, притисна езика си дълбоко в устата му, усети остротата на зъбите му.

— Ах, да — почти извика мъжът. — Такава сладост!

Той сграбчи лявата й гърда. Другата му ръка започна да се суети с роклята й, плъзгайки се нагоре и навътре между бедрата й.