Р. Бакър - Тъмнината, която предхожда

Кидрухилите тук? Означава ли това, че двамата са мъртви? В ума си видя малкото момче, гледащо иззад черните клони. Дали е оживял? Дали е предупредил…? Моя ли е вината?

Тази мисъл я парализира по-силно от всякакъв страх. Тя изсъска от ужас, а брадичката й се вдигна по своя воля, сякаш да оголи гърло пред прибраните им в ножниците оръжия. Сълзи закапаха по бузите й. Бягай! , помисли отчаяно, но не можеше да помръдне.

— Тя е с тях — каза белязаният, който все още се бореше с разпенения си кон.

— Кой знае? — отвърна нервно другият.

— С тях е. Прасковки като тази не бродят сами из горите. Не е наша и със сигурност не е някоя козарска щерка. Виж я само!

Ала другият я зяпаше запленено през цялото време. Голите й крака, издутите й под роклята гърди, но най-вече лицето й, сякаш се боеше, че то ще изчезне, ако отмести поглед.

— Нямаме време — каза той неубедително.

— Майната му — изплю първият. — Винаги имаме време да боднем нещо такова.

Той слезе със странна елегантност, загледан в другаря си, сякаш го предизвиква да изиграе някой злобен номер. Просто ме последвай , казваха очите му, и ще видиш.

Изплашен от нещо необяснимо, по-младият последва грубия си спътник. Той все така зяпаше Серуей, а очите му бяха едновременно срамежливи и жестоки.

И двамата разкопчаваха кожените си, покрити с желязо поли, като онзи с белега се приближи към нея, докато по-младият остана назад при конете. Той вече придърпваше отчаяно еректиралия си член.

— Може би аз само ще гледам , тогава… — каза той със странен глас.

Те са мъртви , помисли тя. Аз ги убих.

— Само гледай къде пръскаш — каза другият със смях, а очите му бяха гладни и без никакво чувство за хумор.

Ти заслужаваш това.

По-възрастният мъж извади кинжала си с разсеяна пестеливост, стисна вълнената й рокля и я разряза от врата до корема. Избягвайки очите й, той използва върха на острието, за да отмести плата, разкривайки дясната й гърда.

— Олеле — каза той и издиша тежко. Вонеше на лук, развалени зъби и горчиво вино. Най-накрая срещна ужасения й поглед. Вдигна ръка към бузата й. Нокътят на палеца му беше ударен и лилав.

— Оставете ме на мира — прошепна тя, с пресекнал от смъдящите очи и треперещите устни глас. Безпомощната настоятелност на дете, измъчвано от други деца.

— Шшшт — каза той меко. После нежно я накара да падне на колене.

— Не бъди зъл към мен — промърмори тя през сълзи.

— Никога — каза той с тънък глас, сякаш изпълнен със страхопочитание.

Със скърцане на кожа, войникът падна на коляно и заби кинжала си в земята. Дишаше тежко.

— Мили Седжен — изсъска. Изглеждаше ужасѐн.

Тя се отдръпна от треперещата ръка, която той плъзна под гърдата й. Първите хлипове започнаха.

Моля те-моля те-моля те-моля те…

Един от конете изхриптя. Последва звук, като брадва, удряща навлажнено дърво. Тя насочи поглед към по-младия конник и видя главата му да се люшка от тънка ивица кожа, а от падащото му тяло да блика кръв. После видя и огромния скилвенди, чиито гърди се надигаха и спускаха учестено, с крайници, лъщящи от пот.

Белязаният извика и се запрепъва, за да се изправи, след което извади меча си. Ала равнинецът изглежда не се тревожеше от него. Вместо това убийственият му поглед се насочи към нея.

— Псето нарани ли те? — по-скоро излая, отколкото попита той.

Серуей поклати глава, докато вцепенено оправяше дрехите си. Забеляза дръжката на ножа, забита в струпаните по земята листа.

— Чуй ме, варварино — каза бързо кидрухилът. Острието на меча му издаваше, че трепери. — Нямах представа, че е твоя … Никаква.

Наюр го изгледа с ледените си очи, а в разположението на квадратната му челюст се наблюдаваше странен хумор. Той се изплю върху трупа на другаря му и се ухили хищно.

Офицерът се отдръпна от Серуей, сякаш за да се разграничи от престъплението си.

— Х-хайде, приятелю . Хмм? В-вземи конете. Всичко е т-твое…

На Серуей й се стори, че се е възнесла на краката си, че е полетяла до белязания мъж и че ножът просто се е озовал във врата му. Истеричният му замах назад я събори обратно на земята.

Тя го гледаше как пада на колене, как безпомощните му ръце се опитват да спрат кръвта, бликаща от врата му. Той протегна ръка назад, сякаш да спре падането си, но се преметна — гърбът и хълбоците му се повдигнаха от земята, докато риташе с единия си крак. Обърна се към нея, бълвайки кръв, а очите му бяха кръгли и блестящи. Умоляващи…