Р. Бакър - Тъмнината, която предхожда

— Колко време е минало вече, Серуей?

— Колко време от какво? — попита тя, внезапно изплашена.

— Откакто си с дете.

Но детето е твое, Келхус! Твое!

— Но ние не сме били заедно — каза той нежно.

Серуей внезапно се почувства объркана, несигурна какво иска да каже и още по-несигурна дали бе изговорила думите, или само ги беше помислила. Разбира се , че бяха правили любов. Тя носеше дете, нали? Кой друг би могъл да бъде бащата?

Сълзи се появиха в очите й. Келхус… Да ме нараниш ли се опитваш?

— Не, не — отвърна той. — Извинявай, мила Серуей. Скоро ще спрем, за да ядем.

Тя гледаше широкия му гръб, докато той яздеше, за да настигне Наюр. Беше свикнала да гледа кратките им разговори и извличаше дребнаво задоволство от миговете на колебание и дори болка, които напукваха обруленото изражение на варварина.

Ала този път изпита подтик да гледа Келхус, да следи как слънцето блести в русата му коса, да изучава великолепната извивка на устните му и светлината на всезнаещите му очи. И той й се струваше почти болезнено красив, като нещо твърде ярко за студени реки, гола скала и сбръчкани дървета. Изглеждаше…

Дъхът й секна. За миг се изплаши, че ще припадне. Аз не говорех, а ето, че той все пак знаеше.

„Аз съм обещанието“ , й беше казал Келхус в началото на дългия път от скилвендски черепи.

Нашето обещание , прошепна тя на детето в себе си. Нашия Бог.

Но възможно ли беше? Серуей бе чувала безброй истории за богове, преобразени в хора, които се срещали с човеците в дните на Бивника. Това беше свещено писание. Беше истина! Невъзможно обаче беше един Бог да броди по света сега , един Бог да се влюби в нея , в Серуей, дъщерята, продадена на дома Гаунум. Ала може би именно това бе значението на красотата й, причината да страда от плътските щения на мъж след мъж. Тя беше нещо твърде красиво за този свят, нещо, което чакаше пристигането на годеник. Анасуримбор Келхус.

Серуей се усмихна и по бузите й покапаха сълзи на радост и екстаз. Сега го виждаше такъв, какъвто беше в действителност — сияещ с извънземна светлина, с ореоли като златни дискове, блестящи около ръцете му. Вече го виждаше!

По-късно, докато дъвчеха сурово месо във ветровита горичка от тополи, той се обърна към нея на родния й нимбрикански език и каза:

— Сега разбираш.

Тя се усмихна, но не се изненада, че той знае бащиния й език. Много пъти я бе молил да му говори на него — не за да го научи, както вече разбираше, а за да слуша тайния й глас, онзи, който скилвендският гняв не можеше да достигне.

— Да… разбирам. Аз ще бъда твоя жена.

Тя примигна, за да прогони сълзите от очите си.

Той се усмихна с божествено състрадание и нежно я погали по бузата.

— Скоро, Серуей. Много скоро.

Този следобед прекосиха широка долина и докато се изкачваха по отсрещния й склон, мярнаха за пръв път преследвачите си. В началото тя не можа да види нищо друго, освен килима от озарени от слънцето дървета в далечното каменно дефиле. После забеляза сенките на коне долу, тънките им крака, прорязващи мрака, с ездачи, приведени, за да избегнат невидими клони. Внезапно един от тях се появи на ръба и слънцето се отрази в шлема и бронята му със заслепяваща бяла светлина. Серуей потъна в сенките.

— Изглеждат объркани — каза тя.

— Изгубиха следата ни по каменистата почва — отвърна Наюр мрачно. — Сега търсят пътя, по който сме слезли.

След това той ги накара да ускорят ход. Следвани от товарните си коне, те галопираха през гората, водени от опитния скилвенди надолу по склоновете, докато не се озоваха до плитък поток, чието дъно бе покрито с дребен чакъл. Там смениха посоката си, яздейки надолу по течението, като газеха по калните брегове, а от време на време влизаха и в самата вода, докато потокът не се вля в много по-голяма река. Въздухът започваше да се захлажда и сивите вечерни сенки почти бяха погълнали откритите пространства.

На няколко пъти Серуей си помисли, че чува кидрухилите да викат през гората зад тях, ала постоянният звук на течаща вода й пречеше да е сигурна. И все пак изпитваше странна липса на страх. Макар и екстазът, в който беше през по-голямата част от деня, да се бе стопил, усещането за неизбежност оставаше. Келхус яздеше до нея и успокоителните му очи не пропускаха да се спрат на нея, когато сърцето й изпиташе съмнения.

Няма от какво да се боиш , мислеше си тя. Баща ти язди с нас.

— Тези гори — каза Наюр, издигайки глас над шума на реката — продължават още известно време, преди да оредеят до пасища. Ще яздим колкото можем в мрака, без да рискуваме конете или вратовете си. Тези мъже, които ни следват сега, не са като другите. Решителни са. Живеят в ловуване и битки с моя народ из тези гори. Няма да спрат, докато не ни догонят. Но веднъж щом излезем от гората, предимството ни ще бъде в допълнителните коне. Ще ги яздим, докато умрат. Единствената ни надежда е да ги надбягаме по Фаюс, да се движим преди слуха за пристигането ни и да достигнем Свещената война.