Р. Бакър - Тъмнината, която предхожда

— Ггг… гг…

Равнинецът коленичи над него и небрежно извади ножа от врата му. После се изправи, очевидно без да забелязва пръскащата кръв — като последните струйки от пикнята на малко момченце, помисли си тя разсеяно — първо по стомаха и кръста му, а после по потъмнелите му от слънцето колене и пищяли. През краката на воина тя виждаше, че умиращият все още я гледа, а очите му стават стъклени от летаргичната паника.

Наюр надвисна над нея. Широки рамене и тесни бедра. Дълги, издялани от камък ръце, прошарени с белези и вени. Вълча кожа, висяща между потните му хълбоци. За момент ужасът и омразата я напуснаха. Той я бе спасил от унижение, а може би дори от смърт.

Ала споменът за бруталността му не можеше да бъде усмирен. Дивото величие на фигурата му се превърна в нещо опосталяло, постоянно умопомрачено.

И той нямаше да я остави да забрави.

Впивайки лявата си ръка в гърлото й, той я изправи давеща се над земята и я блъсна в едно дърво. В дясната ръка стискаше ножа и го вдигна заплашително пред лицето й. Задържа го неподвижно достатъчно дълго, за да мерне тя отражението си, изкривено в окървавеното му острие. После притисна върха му до слепоочието й. Още беше топло. Тя потрепери от убождането и усети кръвта да капе в ухото й.

Наюр я гледаше с напрежение, което я накара да захлипа. Очите му! Бяло-синьо насред бяло, студени е абсолютната липса на милост, ярки с древната омраза на неговия народ…

— М-моля те… Не ме убивай, моля те-е-е!

— Онова псе, което предупреди, едва не ни струва живота, пачавро — изръмжа той. Направи нещо такова отново и ще те убия. Опитай се да избягаш отново и ти обещавам, че ще избия света, за да те намеря!

Никога повече! Никога… обещавам. Ще те изтърпя! Ще го направя!

Той я пусна и сграбчи дясната й ръка. За момент тя примижа и изхлипа, очаквайки удар. Когато такъв не дойде, Серуей заплака с глас, давейки се, докато с треперене си поемаше въздух. Самата гора, копията от слънчева светлина през разклонените корони, дърветата като храмови колони, ехтяха от гнева му. Обещавам.

Наюр се обърна към белязания мъж, който още се гърчеше бавно на земята.

— Ти го уби — каза той с тежък акцент. — Разбираш ли това?

— Д-да — каза тя глухо, опитвайки се да се успокои.

Боже, сега какво!

Той прокара с ножа си тънка линия през предмишницата й. Болката беше остра и бърза, но тя прехапа устни, вместо да извика.

— Свазонд — каза варваринът с груба скилвендска интонация. — Мъжът, когото уби, напусна света, Серуей. Сега той съществува само тук — белег върху ръката ти. Това е следата на неговата липса , на всички начини, по които душата му няма да се движи, на всички дела, които той няма да извърши. Следа на тежестта, която сега носиш.

Той размаза раната с длан, а после стисна ръката й.

— Не разбирам — изхленчи Серуей, почти толкова объркана, колкото беше и ужасена.

Защо правеше това? Нима така я наказваше? Защо я бе нарекъл по име ?

Трябва да го изтърпиш…

— Ти си моята награда, Серуей. Моето племе.

Когато намериха Келхус при лагера, Серуей скочи от коня на белязания войник, който се дърпаше да прекоси реката, и прегази водите към него. А после се озова в обятията му и го притисна ревностно.

Силни пръсти се плъзнаха през косата й. Чукът на сърцето му тътнеше в ушите й. Той миришеше на изсушени от слънцето листа и корава почва. През сълзи чу думите му:

— Тихо, дете. Сега си в безопасност. В безопасност с мен.

Толкова подобен на бащиния й глас!

Равнинецът накара коня си да прекоси реката, водейки и нейния след себе си. Изсумтя шумно, когато ги приближи.

Серуей не каза нищо, но го изгледа с омраза. Келхус беше тук. Сега отново беше безопасно да мрази Наюр.

— Бренг’ато гингис, кутмулта тос фуира — каза Келхус. Макар и да не разбираше скилвендски, тя бе сигурна, че казва: „Тя вече не е твоя, така че я остави на мира.“

Наюр просто се засмя и отвърна на шеик:

— Нямаме време за това. Кидрухилските патрули обикновено наброяват над петдесет войници. Ние убихме само около дузина.

Келхус леко избута Серуей настрана и задържа раменете й в ръце. Тя чак сега забеляза дъгите от кръв, прошарващи туниката и брадата му.

— Той е прав, Серуей. В огромна опасност сме. Сега те ще ни търсят.

Тя кимна, а в очите й се появиха още сълзи.

— Вината е изцяло моя, Келхус! — изсъска тя. — Толкова много съжалявам… Но той беше само дете . Не можех да го оставя да умре!