Р. Бакър - Тъмнината, която предхожда

Наюр изсумтя отново.

— Псето не предупреди никого, момиче. Кое обикновено момче може да избяга от дуниайн ?

Ужасът я порази като мълния.

— Какво иска да каже? — попита тя Келхус, но сега в собствените му очи се появяваха сълзи. Не! В ума си тя видя момченцето, с проснати в странна поза ръце и крака, някъде дълбоко в гората, загледано с празни очи, които търсеха небето. Аз направих това… Още една липса, където трябваше да се движи душа. Какви ли дела щеше да извърши безименното момче? Какъв ли герой можеше да стане?

Келхус извърна поглед от нея, поразен от мъката й. Сякаш намирайки утеха в неотложността, той започна да навива чергата си под голямата върба. Спря се и без да я поглежда, каза с болезнен глас:

— Трябва да забравиш това, Серуей. Нямаме време.

Срам, сякаш вътрешностите й се бяха превърнали в студена вода.

Аз го насилих да извърши това престъпление , помисли си тя, загледана в Келхус, докато той трупаше принадлежностите им върху седлото си. Ръката й отново пропълзя към корема. Първият ми грях срещу твоя баща.

— Кидрухилските коне — каза Наюр. — Първо ще уморим тях.

Първите няколко дни успяваха да избегнат преследвачите си с относителна лекота, разчитайки на вековните гори, които покриваха като одеяло притоците на река Фаюс, и на стратегическата проницателност на Наюр, която да ги пази. Въпреки това бягството струваше скъпо на Серуей. Ден и нощ на гърба на кон, по стръмни пътеки или галопирайки по каменисти склонове, прекосяването на безбройните притоци на Фаюс — всичко това беше повече, отколкото можеше да понесе. Докато се спусне първата нощ, тя се люлееше на гърба на коня си, борейки се едновременно с изтръпналите си крака и с очи, които отказваха да останат отворени, докато Наюр и Келхус вървяха пешком. Двамата изглеждаха неуморими и тя се укоряваше, че е толкова слаба.

Към края на втория ден варваринът им позволи да направят лагер, предполагайки, че каквито и преследвачи да са имали, са им избягали. Две неща, според думите му, бяха в тяхна полза: фактът, че пътуват на изток, докато всеки скилвендски отряд със сигурност би се оттеглил към Хетанта след среща с кидрухилите, и това, че двамата с Келхус бяха успели да убият толкова много войници след колосално лошия късмет, който ги бе срещнал с тях, докато гонеха момчето. Серуей бе твърде изтощена, за да спомене онзи, когото сама бе убила, затова само почеса съсирената кръв по ръката си, изненадана от чувството на гордост, което пламтеше в нея.

— Кидрухилите са арогантни глупаци — продължи Наюр. — Единадесет мъртви ще ги убедят, че отрядът ни е огромен. Това означава, че ще бъдат предпазливи в преследването си и ще повикат подкрепления. Което пък означава, че ако намерят източната ни следа, ще си мислят, че това е измама и ще я последват на запад към планините с надеждата да намерят основната ни сила.

Тази нощ ядоха сурова риба, която той улови със заострен кол в близкия поток, и въпреки омразата си, Серуей откри, че се възхищава на сродството между този скилвенди и дивата природа. За него това изглежда бе място на безброй следи и малки задачи. Можеше да предположи приближаваща промяна в терена по вида и песента на определени птици, и облекчаваше напрежението на конете им като ги хранеше с каша от плесен, изчегъртана от мъха. Тя осъзна, че у него има много повече неща от насилие и убийства.

Докато Серуей се възхищаваше на способността си да яде храна, която би я накарала да повърне в предишния й живот, Наюр им разказа случки от множеството си набези в империята. Западните провинции на Нансуриума, казваше той, им предоставяли единствената надежда да отхвърлят преследвачите: те били отдавна изоставени заради набезите на неговия народ. Опасността щяла да е много по-голяма, когато навлязат в обширните местности от култивирана равнина в долната част на Фаюс.

И не за първи път Серуей се зачуди защо тези мъже рискуваха с подобно пътешествие.

Продължиха пътя си призори с намерението да не спират за през нощта. Рано сутринта Наюр уби млада сърна и Серуей прие това за добра поличба, макар и перспективата да яде сурово месо да не й се нравеше много. Усещаше постоянен глад, но спря да говори за това, защото равнинецът се мръщеше. По средата на деня обаче, Келхус изравни коня си с нейния и каза:

— Пак си гладна, нали, Серуей?

— Как разбираш тези неща? — попита тя. Никога не спираше да изтръпва от удивление, когато Келхус разгадаваше мислите й, и онази част от нея, която го почиташе и обожаваше, само набираше сила.