Р. Бакър - Тъмнината, която предхожда

Трябва да го изтърпиш, Серуей.

Тялото й все още бе изморено, докато се препъваше на крака, за да скочи на свой ред в тъмната вода. Голите й крака се хлъзгаха по камъните, но тя се метна напред, падайки точно пред другия бряг. После се изправи, напоена в студена вода, и се затича през чакъла и храсталаците в нашарения от слънцето здрач.

Тичаше като подивяла, тъпчеше сухи листа, прескачаше папрати и паднали клони, следваше бързите им сенки все по-навътре през стената от тъмни дървета. Краката й бяха безтегловни, дробовете й — бездънни. Тя беше само дъх и скоклива скорост — нищо повече.

— Бас’туршри! — проехтя нечий глас от дълбините на гората. — Бас’туршри!

Равнинецът викаше на Келхус. Но откъде?

Тя спря при дънера на млад ясен. Огледа се наоколо, чу далечния пукот на човек, тичащ през гъсталаци, но не видя нищо. За пръв път от седмици насам беше сама.

Ако хванеха момчето, те щяха да го убият, Серуей знаеше това, за да му попречат да каже на някого какво е видял. Пътуваха през имперската територия тайно, бегълци заради белезите, нашарили ръцете на онзи проклет скилвенди. Но изведнъж си даде сметка, че тя не е бегълка. Империята бе нейната земя — или поне земята, на която я беше продал баща й…

У дома съм. Няма нужда да го търпя.

Отблъсна се от дънера и с празни очи и болка в сърцето започна да върви встрани от досегашния си път. Продължи да се движи известно време, докато изведнъж чу далечни викове през постоянното шумолене на листата и вятъра. У дома съм , мислеше си от време на време. Но после се появяваха мислите за Келхус, странно белязани от видения на скилвендската бруталност. Очите на Келхус, докато говореше, в които се четеше загриженост или потисната усмивка. Тръпката от ръката му, обвила нейната, сякаш тази скромна близост дава невъзможно обещание. И нещата, които й казваше, думите, които звънтяха в самата й същност и превръщаха мизерния й живот в портрет на зашеметяваща красота.

Келхус ме обича. Той е първият, който ме обича.

После, с трепереща ръка, Серуей докосна корема си през напоената рокля.

Започна да трепери. Другите — жените, които мунуятите бяха отвлекли — сигурно вече бяха мъртви. Тя нямаше да скърби за тях. Малка и злобна частица от нея дори ликуваше при смъртта на гаунумските жени, онези, които бяха удушили бебето й — синьото й бебе. Но където и да идеше из империята, тя знаеше, че ще намери още гаунумски жени.

Серуей винаги бе осъзнавала красотата си и известно време, докато още живееше сред нимбриканските си родственици, я мислеше за велик дар от боговете — уверение, че бъдещият й съпруг ще е мъж с много добитък. Ала тук, в Нансуриума, тя й гарантираше само живот на добре пазена конкубинка, презирана от жените на някой патридомос и обречена да ражда сини бебета.

Стомахът й беше плосък, но тя го усещаше. Усещаше бебето.

Умът й се изпълни с образи на настървената ярост на омразния скилвенди; и все пак тя си помисли: Детето на Келхус. Нашето бебе.

Обърна се и започна да следва стъпките си обратно.

След известно време Серуей осъзна, че се е изгубила, и отново се ужаси. Погледна към свирепата белота на слънцето през покрова от схлупени клони и далечни листа, опитвайки се да намери север. Но не можеше да си спомни от коя посока бе дошла първоначално.

Къде си? , помисли си, твърде изплашена, за да извика.

Келхус… Намери ме, моля те.

Внезапно под короните на дърветата проехтя писък. Момчето? Бяха ли намерили момчето? Ала тя осъзна, че това не е възможно: викът принадлежеше на възрастен мъж.

Какво става?

Тропотът на копита откъм лекия склон вдясно от нея й даде смелост.

Той идва! Когато е осъзнал, че съм се изгубила, е взел конете, за да може…

Но когато двамата конници превалиха склона, кожата й потръпна от страх. Те се спуснаха в галоп, разритвайки листа и клони, а после, удивени от появяването й, спряха конете си, които се подчиниха с нежелание.

Тя незабавно ги позна по бронята и отличителните им знаци: обикновени офицери от кидрухилите — елитната конница на имперската армия. Двама от синовете на Гаунум принадлежаха към това формирование.

По-младият и красив мъж изглеждаше почти толкова изплашен, колкото й тя; той направи знака на старите жени срещу призраци над гривата на коня си. Ала по-възрастният се ухили като злобен пияница. Един извит белег прекосяваше челото му около дълбока вдлъбнатина, а после се спускаше по лявата му буза.