Р. Бакър - Тъмнината, която предхожда

Равнинецът посочи към тънката редица колове. Те следваха формата на земята, някои приведени, други изправени, спускайки се в хоризонта и водещи далеч от Хетанта. Мрачният им товар гледаше встрани от пътешествениците, към далечното море. Безкрайното внимание на мъртвите.

— Това е пътят към Момемн — каза той и се изплю в отъпканата трева.

Чуруликането на самотна горска чучулига, като ария на силния вятър, шумолящ в короните на дърветата. „Следобед, помисли си тя. Птиците винаги дремят следобед.“

Очите на Серуей трепнаха и се отвориха. За пръв път от много дълго време насам се чувстваше в покой.

Под бузата й, гърдите на Келхус се надигаха и спускаха в ритъма на съня му. Тя и преди се бе опитвала да легне при него на собствената му черга, но той винаги я отблъскваше — за да не дразни онзи проклет скилвенди, смяташе Серуей. Ала тази сутрин, след тъмна нощ на пътуване, най-накрая отстъпи. И сега тя се наслаждаваше на твърдината на силното му тяло до нейното, съненото усещане за убежище, което обвилата я ръка създаваше. Келхус, знаеш ли колко силно те обичам?

Тя никога не бе познавала подобен мъж. Мъж, който я разбираше и все пак я обичаше.

За един разсеян момент очите й последваха контурите на покрива от огромни върбови клони, под който спяха. Те се пресягаха от дълбините на други клони, разделяха се като женски крака, а после отново се събираха, прокарвайки си усукан път към обширните поли от листа, които се люлееха под вятъра, понесъл слънцето. Тя усещаше душата на великото дърво — мрачна, тъжна и безпределно мъдра, вкоренен свидетел на безброй слънца.

Серуей чу плясък на вода.

Гол до кръста, варваринът бе коленичил на брега на реката и използваше лявата си длан, за да загребва вода и внимателно да прочисти раната на предмишницата си. Тя го следеше с премрежен от миглите й поглед, докато се преструваше, че спи. По широкия му гръб се преплитаха белези — втори летопис, който съвпадаше с тези по ръцете му.

Сякаш осъзнала бдителността й, гората притихна, а тишината й беше оцветена от суровото величие на дърветата. Дори самотната птица замлъкна, предавайки се на звуците, предизвикани от къпането на Наюр.

Може би за пръв път Серуей не изпита страх от побъркания скилвенди. В съзнанието й той изглеждаше самотен, дори нежен. Варваринът сведе глава към водата и започна да мие дългата си черна коса. Мъгливата повърхност на реката бавно се нижеше пред него, носейки клечки и листа. Близо до далечния бряг тя мерна вълничките от водни буболечки, които подскачаха по блестящия гръб на водата.

Тогава видя момчето от другата страна.

В началото зърна само лицето му, полускрито от провисналия от дърветата мъх. После забеляза тънки крайници, неподвижни като скриващите ги клони.

„Имаш ли си майка?“, запита се тя, но после осъзна, че той гледа към голия скилвенди и изпита внезапен ужас.

Махни се! Бягай!

— Равнинецо — каза меко Келхус.

Наюр се обърна към него, стреснат.

— Тис’афаро то грингут’т’яга — каза мъжът под нея и Серуей усети как той кимва, докосвайки леко и нейната глава.

Равнинецът проследи погледа му и се взря в сенките на отсрещния бряг. За един неподвижен миг момчето отвърна на погледа му.

— Ела тук, дете — каза Наюр над притихналата вода. — Искам да ти покажа нещо.

Детето се поколеба, едновременно предпазливо и любопитно.

Не! Трябва да бягаш… Бягай!

— Ела — каза Наюр, вдигна ръка и направи жест с пръсти. — В безопасност си.

Момчето се изправи иззад прикритието на падналите клони, напрегнато, несигурно…

— Бягай! — извика Серуей.

Момчето скочи в гората, между бялото слънце и дълбоката зелена сянка.

— Шибана пачавра! — изръмжа Наюр.

Той се хвърли през водата с изваден нож. В същия миг Келхус също изчезна, претъркулвайки се на краката си, за да изтича след равнинеца.

— Келхус! — извика тя, докато го гледаше как изчезва сред далечните клони. — Не му позволявай да го убие!

Но после я порази внезапен ужас, който отне дъха й — непреодолима сигурност, че Келхус също възнамерява да нарани детето.