Р. Бакър - Тъмнината, която предхожда

Как може той все още да е мистерия за мен?

Дуниайнът кимна, но по свиващия рамене начин, който както приемаше, така и отхвърляше възражения.

— Серуей казва, че народите от всичките Три морета се струпват в империята. Ще се присъединим към тях и ще избягваме нансурите.

— Може би… — каза Наюр бавно. — Ако успеем да стигнем до Момемн, без да ни разкрият. — Но после поклати глава. — Не. Скилвендите не бродят така. Дори само видът ми ще провокира твърде много въпроси, прекалено много гняв. Нямаш представа колко точно ни мразят, дуниайне.

Отчаянието му не можеше да се сбърка. Келхус осъзна, че някаква част от Наюр се е отказала от надеждата да открие Моенгхус. Как беше пропуснал това?

Но по-важният въпрос беше дали думите на този скилвенди бяха истина. Наистина ли беше невъзможно да се прекоси империята с него? Ако да, трябваше да…

Не. Всичко зависеше от това да доминира обстоятелствата. Той нямаше да се присъедини към Свещената война, а да я обхване, да я използва като свой инструмент. Ала както с всяко ново оръжие, се нуждаеше от инструкции, обучение. И шансът да намери друг с такъв опит и прозорливост като Наюр урс Скийота, беше нищожен. Наричат го най-свиреп сред всички мъже.

Ако този скилвенди знаеше твърде много, то Келхус не знаеше достатъчно — поне все още. Каквито и опасности да ги чакаха при прекосяването на империята, рискът си струваше. Ако трудностите се окажеха непреодолими, щеше да преосмисли приоритетите си.

— Когато попитат — отвърна Келхус, — катастрофата при Киют ще бъде твоето обяснение. Онези малцина утемоти, преживели Икурей Конфас, са били надвити от съседите си. Ти си последният от своето племе. Обезправен воин, отхвърлен от родните земи от злощастие и мъка.

— А ти какъв ще си, дуниайне?

Келхус бе прекарал много часове, борейки се с този въпрос.

— Аз ще съм твоята причина да се присъединиш към Свещената война. Аз ще съм принц, когото си срещнал, докато съм пътувал на юг през твоите изгубени земи. Принц, сънувал Шимех на другия край на света. Хората от Трите морета не знаят нищо за Атритау, освен че е преживял митичния им Апокалипсис. Ние ще дойдем при тях от тъмнината, скилвенди. Ще бъдем такива, каквито кажем, че сме.

— Принц… — повтори със съмнение Наюр. — Откъде?

— Принц от Атритау, когото си срещнал по пътя си из северната пустош.

Въпреки че равнинецът вече разбираше и дори оценяваше пътя, положен за него от Келхус, съмненията още бушуваха в него. Колко щеше да понесе Наюр, за да види отмъстена смъртта на баща си?

Вождът на утемотите избърса с голата си ръка устата и носа си. Изплю кръв.

— Принц на нищо — каза накрая.

На утринната светлина Келхус гледаше как едрият скилвенди язди до ко̀ла. Високо на него беше забит череп, все още покрит с кожа и кичур тъмна, гъста коса. Скилвендска коса. Малко по-надалеч от всяка страна на пътя се издигаха още колове — други скилвендски глави, покриващи разстоянието, разчетено от математиците на Конфас. Толкова много мили, толкова много глави.

Келхус се обърна на седлото си към Серуей, която го гледаше преценяващо.

— Те ще го убият, ако ни намерят — каза тя. — Не го ли разбира?

Тонът й мълвеше: „Нямаме нужда от него, обич моя. Можеш да го убиеш.“ Келхус виждаше сцените, които тя разиграва зад очите си. Истеричният вик, който бе изработила през изминалите дни, готов да полети при първата им среща с нансурски войници.

— Не бива да ни предаваш, Серуей — отвърна сурово Келхус, като нимбрикански баща на дъщеря си.

Красивото лице се отпусна в шок.

— Никога не бих предала теб , Келхус — изпелтечи тя. — Трябва да знаеш, че…

— Зная, че се чудиш какво ме обвързва с този скилвенди, Серуей. Но не ти е писано да разбереш. Знай само, че ако го предадеш, предаваш и мен.

— Келхус, аз…

Шокът се трансформира в болка, в сълзи.

— Трябва да го изтърпиш , Серуей.

Момичето извърна лице от ужасните му очи и започна да плаче.

— Заради теб ? — изсъска тя с горчивина.

— Аз съм само обещанието.

— Обещание? — извика тя. — Чие обещание?

Ала Наюр се бе върнал, яздейки около тях, за да стигне до малката им група коне. Усмихна се сухо, когато забеляза, че Серуей плаче.

— Запази този момент в сърцето си, жено — каза той на шеик. — Защото това ще е единственото ти мерило за този човек.

Смехът му беше груб.

Той се приведе над понито си и започна да рови сред дисагите. Извади зацапана вълнена риза и се съблече до кръста. Дрехата не можеше да прикрие бруталното му наследство, но поне скриваше белезите. Нансурите не биха се зарадвали на подобни летописи.