Р. Бакър - Тъмнината, която предхожда

Въпреки цялата й суета и капризните й грехове, тя имаше стойност. Тя беше нещо. Тя беше Серуей, дъщеря на Ингаера, и заслужаваше много повече от онова, което получаваше. Щеше да има достойнство или да умре с омразата си.

Ала смелостта й се зароди в ужасяващ момент. Опитваше се да не плаче. Опитваше се да бъде силна. Дори заплю в лицето Пантерут — водачът на скилвендите, който я избра за своя награда. Ала скилвендите не бяха точно хора. Те гледаха всички чуждоземци с надменност, сякаш от билото на някаква лишена от богове планина, по-далечна и от най-бруталните синове на патридомоса. Те бяха скилвенди, прекършващите коне и мъже, а тя беше Серуей.

Ала въпреки това момичето се вкопчи в тази дума… И докато гледаше как мунуятите измират от ръцете на тези двама мъже, тя посмя да ликува, посмя да повярва, че ще бъде спасена. Най-накрая, справедливост !

— Моля ви! — извика на приближаващия се Наюр. — Трябва да ни спасите!

Без стойност, бяха й казали Гаунумите. Просто още една безполезна норсирайска слива. Тя им повярва, ала продължи да се моли. Да умолява. Покажете им! Моля ви! Покажете им, че имам стойност…

И после стигна до това да моли за милост един побъркан скилвенди. Да настоява за справедливост.

Безполезна глупачка! От момента, в който Наюр притисна окървавеното си тяло в нейното, тя разбра. Съществуваше само капризът. Само покорността. Само болката, смъртта и страхът.

Справедливостта беше просто още един предателски идол на Гаунумите.

Баща й, който я издърпа полугола от одеялата и я хвърли в грубите ръце на непознат.

— Сега принадлежиш на тези мъже, Серуей. Нека боговете ни бдят над теб.

Перистус, който вдигна ръце от свитъците си и се намръщи с развеселено неверие.

— Може би си забравила какво си, Серуей. Дай ми ръката си, дете.

Гаунумските идоли, които й се смееха с каменни лица. Подигравателна тишина.

Пантерут, който избърса плюнката й от лицето си и извади ножа си.

— Пътят, по който си поела, е тесен, кучко, а ти дори не го знаеш… Ще ти покажа.

Наюр, стиснал китките й по-здраво от всяка окова.

— Огъни се пред волята ми, момиче. Изцяло. Няма да търпя никакво непокорство. Ще стъпча у теб всичко, което не ми се покори.

Защо бяха толкова зли с нея? Защо всички я мразеха? Защо я наказваха? Нараняваха? Защо?

Защото тя беше Серуей и не представляваше нищо. И винаги щеше да е така.

Именно затова и Келхус я изоставяше всяка вечер…

В някакъв момент преодоляха гръбнака на Хетанта и пътеката започна да се спуска. Равнинецът им забрани да палят огньове, но нощите се затоплиха. Пред тях се ширна Киранейската равнина — тъмна в мъгливата далечина, като люспата на презряла слива.

Келхус се спря на една издадена скала и погледна начупените долини и древни гори. Куниюри бе изглеждал по същия начин от върховете на Демуа, предположи той, ала докато Куниюри беше мъртъв, тази земя живееше. Трите морета. Последната велика цивилизация на човеците. Най-накрая беше пристигнал.

Приближавам се, татко.

— Не можем да продължим по този начин — извика Наюр зад него.

Решил е, че трябва да бъде сега. Келхус очакваше този момент откак разтуриха лагера си преди часове.

— Какво имаш предвид, скилвенди?

— Няма начин двама мъже като нас да прекосят фанимските земи по време на Свещена война. Ще ни изкормят като шпиони много преди да достигнем Шимех.

— Но именно затова прекосихме планините, нали? За да пътуваме през империята, вместо да…

— Не — каза мрачният скилвенди. — Ние не можем да пътуваме през империята… Доведох те тук, за да те убия.

— Или — отвърна Келхус, все така говорейки на гледката пред себе си — да бъдеш убит от мен.

Той се обърна с гръб към империята и с лице към Наюр. Около мъжа се издигаше рамка от каменни плоскости, окъпани от слънчевата светлина. Серуей стоеше наблизо. Келхус забеляза, че по ноктите й има кръв.

— За това си мислеше, нали?

Равнинецът облиза устни.

— Ти ми кажи.

Келхус обгърна варварина в сетивата си така, както дете може да затвори птица в трептящи длани — жив за всяко потрепване, за пулса на сърчицето с размери на грахово зърно, за едва доловимата горещина на паникьосано дишане.

Трябваше ли да позволи на мъжа да зърне, да му покаже колко е прозрачен. Вече от дни Наюр беше научил истината за Свещената война от Серуей, но отказваше да обсъжда каквото и да е, свързано с нея или плановете си. Ала намеренията му бяха очевидни: той ги доведе в Хетанта, за да спечели време, по начина, по който Келхус бе ставал свидетел да го правят и други хора, когато са твърде слаби, за да се откажат от маниите си. Наюр се нуждаеше от лова на Моенгхус, макар и да знаеше, че този лов е фарс.