Р. Бакър - Тъмнината, която предхожда

Боеше се, че може да повърне от страх.

Хетанта надвисна над тях. Те се заизкачваха по стръмни гранитни склонове, проправяха си път през тесни долини, под масиви от седиментна скала, набраздена от странни фосили. През повечето време пътеката следваше малка рекичка, по чиито брегове растяха храсталаци и борове-джуджета. Изкачваха се все по-нагоре във все по-студения въздух, докато накрая дори мъхът не остана зад тях. Вече намираха трудно дори гориво за огъня. Нощите станаха жестоко студени. На два пъти се събудиха покрити със сняг.

През деня равнинецът се движеше пред тях с понито си, сам, и говореше рядко. Келхус следваше Серуей. Тя започна да му говори, подтиквана от нещо в държанието му. Самото му присъствие излъчваше интимност, доверие. Очите му я обгръщаха и погледът му сякаш поправяше начупената земя под краката й. Тя му разказа за живота си като конкубинка на нансурите, за баща си, нимбриканец, който я продал на дома Гаунум, когато станала на четиринадесет. Тя описа ревността на гаунумските жени, как я излъгали, че първото й дете било мъртвородено, а всъщност Гриаса, стара шигекска робиня, ги бе гледала как го душат в кухнята.

— Сини бебета — бе прошепнала старицата в ухото й с пречупен от гнева глас, твърде изтощен, за да може да говори. — Само това ще можеш да износиш, дете.

Това, обясни Серуей на Келхус, се превърна в мрачна шега, споделяна от всички членове на домочадието, особено сред онези конкубинки или робини, имащи късмета да бъдат посещавани от господарите си. Ние им износваме сини бебета… Сини като жреците на Джукан.

В началото му говореше по начина, по който бе говорила на бащините си коне като дете — лишени от смисъл думи на човек, когото чуват, но не разбират. Скоро обаче откри, че той всъщност я разбира. След три дни започна да й задава въпроси на шеик — труден език, който бе овладяла едва след години пленничество в Нансур. Въпросите по някакъв начин я възбуждаха, изпълваха я с копнеж да им отговори подобаващо. А гласът му! Дълбок, тъмен като вино, като морето. И начинът, по който изричаше името й. Сякаш се скъпеше за звука му. Серуей — като заклинание. Само за няколко дни предпазливата й привързаност се превърна в благоговение.

Нощем обаче тя принадлежеше на мрачния скилвенди.

Не можеше да осмисли връзката между тези двама мъже, въпреки че често размишляваше над нея, разбирайки, че по някакъв начин съдбата й се намира помежду им. Първоначално бе предположила, че Келхус е роб на равнинеца, ала това не бе така. В крайна сметка тя осъзна, че огромният воин мрази норсирая и дори се страхува от него. Държеше се като някой, който се опитва да се предпази от ритуално замърсяване.

В началото това проникновение я зарадва. Ти се страхуваш! , крещеше беззвучно в гърба на мъжа. С нищо не се различаваш от мен! С нищо не си повече от мен!

Ала после това почна да я тревожи… силно. Някой, от когото се страхува един скилвенди ? Що за човек всяваше страх у скилвендите?

Накрая тя се престраши и го попита.

— Защото съм дошъл — отвърна Келхус — да извърша ужасно деяние.

Тя му повярва. Как можеше да не вярва на такъв човек? Ала имаше други, по-болезнени въпроси. Въпроси, които не смееше да изрече, макар и да го питаше с очите си всяка нощ.

Защо не ме вземеш? Защо не ме направиш своя награда? Той се бои от теб!

Ала знаеше отговора. Тя беше Серуей. Едно нищо.

Фактът на нищожността й беше трудно научен урок. Детството й беше щастливо — толкова щастливо, че сега плачеше винаги, щом се сетеше за него. Береше диви цветя из прериите на Кепалор. Скачаше като видра в реката с братята си. Играеше си около среднощни огньове. Баща й им угаждаше, макар и да не беше мил; майка й я къпеше в обожание.

— Серчаа, сладка Серчаа — казваше тя, — ти си моето красиво заклинание, моята защита срещу разбито сърце.

Тогава Серуей се мислеше за нещо. Беше обичана. Беше ценена повече от братята си. Беше щастлива по неизразимия начин на деца, които не са страдали истински, за да оценят радостта.

Разбира се, беше слушала много истории за страдание, ала трудностите, за които се разказваше в тях, винаги облагородяваха, бяха облечени в поуки и съдържаха уроци, които вече знаеше. Освен това, дори съдбата да я предадеше, а тя бе сигурна, че това няма да стане, Серуей щеше да остане твърда и героична, маяк на сила за по-слабите души около нея.

После баща й я продаде на патридомоса на дома Гаунум.