Р. Бакър - Тъмнината, която предхожда

Накрая стигна до Пантерут, който лазеше към билото. Той изрита отчаяно стиснатия меч на мъжа и той отлетя със звънтене сред тревата. После заби своето собствено оръжие в пръстта. Изплю се в разбитото лице и загледа мътните, окървавени очи.

— Виждаш ли, мунуяте ? — извика той. — Виждаш ли колко лесно се погубва Народът на Войната? Шпиони! — Наюр се изплю. — Женско извинение!

После той го зашлеви и мъжът падна в тревата. Изрита го отново и отново, а ударите извираха от тъмната ярост, която проглушаваше сърцето му. Би го, докато онзи не започна да крещи и да плаче.

— Какво? Ревеш? — изкрещя Наюр. — Ти, който ме наричаш предател на земята! — Той стисна с могъща пестница мунуята за гърлото. — Дави се! — извика. — Дави се!

Пантерут започна да се дави и да се гърчи. Самата земя ехтеше с гнева на Наюр. Самото небе трепереше.

Той пусна разбитото тяло.

Срамна смърт. Подходяща смърт. Пантерут урс Муткиус нямаше да се върне при земята.

Келхус гледаше от разстояние, докато Наюр прибираше меча си. Равнинецът тръгна към него, подбирайки пътя си сред телата със странно внимание. Очите му бяха диви и ярки под надвисналото небе.

Той е побъркан.

— Има и други — каза Келхус. — Приковани една за друга по пътя надолу. Жени.

— Нашата награда — каза Наюр, избягвайки изучаващия поглед на монаха.

Той подмина Келхус и тръгна към мястото, откъдето се чуваше плачът.

Застанала с окованите си китки пред нея, Серуей изпищя, когато фигурата се приближи към тях.

— Моля ви!

Другите се развикаха, когато видяха, че човекът, който се приближава към тях, е скилвенди, различен скилвенди — по-брутален, от чиито насълзени очи се процежда мрак. Те се сгушиха зад Серуей, толкова по-назад, колкото веригите им позволяваха.

— Моля ви-и-и! — извика отново Серуей, когато огромната извисяваща се фигура се приближи, напоена в кръвта на сънародниците си. — Трябва да ни спасите!

Ала после видя безмилостните очи на мъжа.

Той я зашлеви и тя падна на земята.

— Какво ще правиш с нея? — попита Келхус, загледан в жената, която се бе сгушила от другата страна на огъня.

— Ще я запазя — каза Наюр, откъсвайки още едно парче конско месо от реброто, което държеше в ръце. — Свършихме кървава работа — продължи той, дъвчейки. — Сега тя е моя награда.

Има и още. Той се бои… Бои се да пътува сам с мен.

Внезапно равнинецът стана, хвърли блестящото ребро в огъня, а после коленичи до жената.

— Такава красавица — каза той почти разсеяно.

Жената се отдръпна от протегнатата му ръка. Веригите й издрънчаха. Наюр я хвана и оцапа бузата й с мазнина.

Напомня му на някого. Някоя от жените му…

Аниси, единствената, която смее да обича.

Келхус гледаше, докато воинът скилвенди я обладаваше отново. С нейните стонове и приглушени викове изглеждаше все едно земята под тях се движи бавно, сякаш звездите бяха спрели пътя си и вместо тях светът бе започнал да се върти. Имаше нещо… нещо тук, което той усещаше. Нещо разгневено.

От коя тъмнина бе дошло?

Нещо става с мен, татко.

След това Наюр я вдигна на колене пред себе си. Пое прелестното й лице в дланта си и го обърна към светлината на огъня. Прокара дебели пръсти през златната й коса. Замърмори й на някакъв неразбираем език. Келхус гледаше как подутите очи се вдигат към злокобния скилвенди, ужасени от осъзнаването на чутото. Той изръмжа нещо друго и тя потрепери под ръката, която я държеше.

— Куфа… Куфа — изстена девойката. После отново заплака.

Още сурови въпроси, на които тя отговаряше с плашливостта на пребития, вдигайки поглед към жестокото лице и свеждайки го отново. Келхус виждаше през изражението й право в душата й.

Тя бе страдала много, осъзна той, толкова много, че отдавна се бе научила да крие омразата и решителността си под окаяния страх. Очите й за миг срещнаха неговите, а после отскочиха към мрака над него. Иска да е сигурна, че сме само двамата.

Наюр стисна главата й между двете си белязани ръце. Още неразбираеми думи на гърлен език, натежали от заплаха. Пусна я и тя кимна. Сините й очи блестяха със светлината на огъня. Наюр извади малък нож от панталона си и започна да разтваря мекото желязо на оковите й. След няколко мига веригите издрънчаха на земята. Тя разтърка разранените си китки и отново хвърли поглед на Келхус.

Има ли смелостта?

Равнинецът я остави и се върна на мястото си пред огъня — до Келхус. Беше спрял да стои срещу него преди известно време: за да му попречи, както дуниайнът добре разбираше, да чете лицето му.