Р. Бакър - Тъмнината, която предхожда

— Икурей Конфас — каза Наюр, леко стреснат от това колко маловажно е станало името за него. — Племенникът на императора го е направил.

— Как можеш да си сигурен? — попита Келхус. — Може би обитателите му вече не са имали нужда от това място.

Наюр сви рамене, но знаеше, че случаят не е такъв. Въпреки че местата в степта можеха да се изоставят, това не важеше за вещите — не и при Народа. Всичко беше нужно.

Тогава той осъзна с необяснима сигурност, че Келхус ще го убие.

Планините се извисяваха отпред, а степта се простираше зад тях. Зад тях. Синът на Моенгхус вече нямаше нужда от него.

Ще ме убие в съня ми.

Не. Подобно нещо не можеше да се случи. Не и след като бе пропътувал толкова надалеч, след като преживя толкова много! Трябваше да използва сина, за да открие бащата. Това беше единственият начин!

— Трябва да прекосим Хетанта — обяви Наюр, преструвайки се, че оглежда изоставените юрти.

— Изглежда труднопроходима — отвърна Келхус.

— Такава е… Ала аз знам най-краткия път.

Тази нощ те лагеруваха в изоставения лагер. Наюр отблъскваше всеки опит на Келхус да го оплете в разговор и вместо това слушаше воя на планински вълци, носещ се по вятъра, въртейки глава заедно със скърцането на празните юрти около тях.

Беше сключил сделка с дуниайна: свобода и безопасно прекосяване на степта на цената на живота на баща му. Сега, когато Джиюнати почти бе останала зад тях, му се струваше, че винаги е знаел, че сделката е измама. Как можеше да бъде иначе? Не беше ли Келхус син на Моенгхус?

И защо бе решил да прекоси планините? Наистина ли за да научи дали империята е въвлечена в свещена война, или искаше да начертае пътя, който иска да следва?

Използвай сина. Използвай един дуниайн…

Какъв глупак!

Тази нощ не спа. Не спаха и вълците. Преди пукването на зората той пролази в черния мрак на една юрта и се сгуши сред тревата. Намери черепа на бебе и плака, крещя на сградите, на дървото, на кожените стени, удря с юмруци предателската земя под себе си.

Вълците се смяха и виеха презрени имена. Омразни имена.

След това той докосна земята с устни и вдиша. Можеше да го усети как слуша някъде отвън. Усещаше го как знае .

Какво виждаше?

Нямаше значение. Огънят гореше и трябваше да бъде подхранван.

Ако трябва, и с лъжи.

Защото огънят гореше искрено. Само той.

Толкова студена за подутите очи. Степта. Безбрежната степ.

Те изоставиха празния лагер призори и конете им закрачиха сред треви, накъсани тук и там от ивици изгнила кожа и кости. Никой от двамата не говореше.

Хетанта се извисяваше на фона на източното небе. Склоновете станаха по-стръмни и те следваха виещи се пътеки, които щадяха силата на конете им. До обяд се озоваха далеч сред хълмовете. Както винаги, Наюр намираше промяната в терена за изнервяща, сякаш годините бяха татуирали прави линии, безкрайни хоризонти и небеса като купи в сърцето му. Сред хълмовете можеше да се скрие всичко или всеки. Сред хълмовете трябваше да достигнеш билото, за да виждаш.

Дуниайнска земя, помисли той.

Сякаш за да потвърди тези мисли, билото на следващия хълм разкри двадесетина ездачи в далечината, които се движеха в редица по същата пътека, която следваха и те.

— Още скилвенди — отбеляза Келхус.

— Да. Връщат се от поклонение.

Дали знаеха за Свещената война?

— Кое племе? — попита Келхус.

Въпросът разбуди подозрителността на Наюр. Беше твърде… скилвендски за чужденец.

— Ще разберем.

Които и да бяха ездачите, те бяха също толкова разтревожени от внезапната поява на непознати. Неколцина се втурнаха в галоп към тях, докато останалите се струпаха заедно около нещо, което явно беше група пленници. Наюр ги гледаше, докато приближаваха, търсейки издайническите знаци, отличаващи племето им. Доста бързо осъзна, че това са мъже, а не момчета, ала никой от тях нямаше киански шлем, което означаваше, че са твърде млади, за да са се били с фанимите при Зиркирта. Тогава видя бялата боя, прорязваща косите им. Мунуяти.

Нападнаха го образи от Киют: хилядите мунуяти, яздещи през димящите равнини в магическите огньове на Имперския саик. По някакъв начин тези мъже бяха оцелели.

Наюр имаше нужда само от един поглед към водача им, за да разбере, че не харесва този човек. Дори от разстояние от него се излъчваше нервна арогантност.

Разбира се, дуниайнът видя същото, и дори повече.

— Онзи начело — предупреди той — ни вижда като възможност да се докаже.