Р. Бакър - Тъмнината, която предхожда

В очите му се появи образът на Банут и той се помъчи да го отхвърли. Дъждът продължи още ден, преди да се превърне в кротък ситен дъждец, който обгърна далечните склонове с мъгла. Измина още един ден, преди вълната и кожата по дрехите им да изсъхне.

Скоро след това Наюр започна вманиачено да обмисля да убие дуниайна в съня му. Двамата обсъждаха магията — като цяло най-честата тема в редките им разговори. Дуниайнът постоянно се връщаше към нея и дори му разказа за поражение, нанесено му от нечовешки воин-маг далеч на север. В началото Наюр предположи, че този интерес извира от някакъв страх на Келхус, сякаш магията е единственото нещо, което догмата му не може да преглътне. Но после си даде сметка, че човекът знае , че той смята темата за безопасна, и затова я използва, за да наруши тишината с надеждата да го насочи към по-полезни теми. Наюр осъзна, че дори историята за нечовека вероятно беше лъжа — фалшиво признание, предвидено да го въвлече в размяна на признания.

След като разкри това поредно предателство, той внезапно си помисли: Когато заспи… Ще го убия тази нощ, когато заспи.

И продължи да си го мисли, макар да знаеше, че няма да го убие. Знаеше само, че Моенгхус е призовал Келхус в Шимех — нищо повече. Малко вероятно беше някога да успее да го намери без дуниайна.

Въпреки това на следващата нощ той се измъкна от одеялата си и се промъкна през студената трева с меча си. Спря при останките от огъня им, загледан в неподвижното тяло на Келхус. Равно дишане. Лице, спокойно през нощта, както беше безизразно през деня. Буден ли беше?

Що за човек си ти?

Като отегчено дете, Наюр започна да роши връхчетата на тревата с ръба на меча си, гледайки как стръковете се привеждат, а после отново се изправят под лунната светлина.

Пред вътрешния му поглед преминаваха различни сцени: как ударът му е възпрян от голите длани на Келхус; как собствената му ръка го предава и спира меча, а Келхус отваря очи и глас отникъде казва: „Познавам те, Скилвенди… по-добре от всеки любовник, от всеки бог.“

Той се наведе над мъжа и остана така привидно безкрайно. После, сграбчен от пристъп на съмнение и ярост, пропълзя обратно под одеялото си. Трепери дълго време, като че от студ.

През следващите две седмици огромното плато от вътрешността на Джиюнати плавно се трансформира в плетеница начупени склонове. Земята стана глинеста, а тревите се издигнаха почти до хълбоците на конете им. Пчели бръмчаха наблизо и огромни облаци комари ги нападаха, когато прекосяваха заблатени потоци. С всеки изминал ден обаче сезонът сякаш отстъпваше. Почвата стана по-камениста, тревите — по-къси и светли, а насекомите — по-изтощени.

— Изкачваме се — отбеляза Келхус.

Въпреки че теренът бе предупредил Наюр за приближаването им, Келхус пръв забеляза планините Хетанта на хоризонта. Както винаги, когато те се изправеха пред погледа му, Наюр можеше да почувства империята от другата им страна — лабиринт от избуяли градини, обширни поля и древни, престарели градове. В миналото Нансуриумът беше целта на сезонните поклонения на племето му — място на крещящи мъже, горящи вили и пищящи жени. Място на отмъщение и отдаване на почит към Мъртвия Бог. Ала този път, осъзна Наюр, империята щеше да е препятствие — може би непреодолимо. Досега не бяха срещнали никой, който да знае нещо за Свещената война, и изглежда щяха да бъдат принудени да прекосят Хетанта и да влязат в земите на нансурите.

Когато забеляза първата юрта в далечината, той се зарадва повече, отколкото бе допустимо за един мъж. Доколкото можеше да прецени, яздеха през земите на акунихорите. Ако някой знаеше дали империята води война срещу Киан, това щяха да са те — ситото, през което минаваха огромен брой поклонения. Без да продума, Наюр насочи коня си към лагера.

Келхус пръв видя, че нещо не е наред.

— Този лагер — каза той безжизнено — е мъртъв.

Наюр осъзна, че дуниайнът е прав. Виждаше няколко десетки юрти, но никакви хора и — по-важно — никакъв добитък. Пасищата, по които яздеха, не бяха засети. А самият лагер имаше изсушения и празен вид на неща изоставени и забравени.

Радостта му избледня в отвращение. Нямаше да има равнинци. Нямаше да има разговори. Нямаше бягство.

— Какво е станало? — попита Келхус.

Наюр се изплю в тревата. Знаеше какво е станало. След катастрофата при Киют, нансурите бяха минали като горски пожар през тази земя. Някой отряд се бе натъкнал на лагера и бе изклал и поробил всички. Акунихор. Зунурит беше акунихор. Може би цялото му племе беше унищожено.