Р. Бакър - Тъмнината, която предхожда

— Зная. Не казвай нищо.

Непознатите се спряха неспокойно пред тях. Наюр забеляза няколко прясно направени свазонда по ръцете им.

— Аз съм Пантерут урс Муткиус от мунуятите — обяви водачът. — Кои сте вие?

Шестимата му съплеменници се струпаха зад гърба му, а от погледите им се излъчваше усещане за едва сдържан вандализъм.

— Наюр урс Скийота…

— От утемотите? — Пантерут го огледа, а после премести изпълнен със съмнение поглед към свазондите, покрили ръцете му, след което се обърна към Келхус. Изплю се по скилвендски обичай. — А кой е това? Твой роб?

— Мой роб, да.

— Позволяваш му да носи оръжия?

— Роден е в племето ми. Реших, че е благоразумно. Степта е станала отчаяно място.

— Така е — отсече Пантерут. — Какво ще кажеш, робе? Наистина ли си роден сред утемотите?

Наглостта вцепени Наюр.

— Съмняваш се в думата ми?

— Степта е станала отчаяно място, както сам казваш, утемоте. И се говори за шпиони …

Наюр изсумтя.

— Шпиони?

— Как иначе биха могли да ни надвият нансурите?

— С интелект. Със силата на оръжието си. С хитрост. Аз бях при Киют, момченце. Случилото се там нямаше нищо общо с…

— И аз бях при Киют! Онова, което видях, може да се обясни само с предателство!

Тонът му не можеше да се сбърка: умишлената обида на някой, който иска да пролива кръв. Крайниците на Наюр започнаха да го сърбят. Той погледна към Келхус, знаейки, че дуниайнът ще научи всичко необходимо от изражението му. После се обърна към мунуята.

— Знаете ли кой съм аз? — Въпросът бе не само към Пантерут, но и към хората му.

Това изглежда шокира младия воин. Ала той се окопити бързо.

— Чували сме историите. Няма мъж в степта, който да не се е смял на името на Наюр урс Скийота.

Наюр го удари силно по слепоочието.

След един лудешки миг светът потъна в дивашко насилие.

Наюр скочи към Пантерут, удари го втори път с юмрука си и го събори от седлото. После рязко извърна коня си надясно, встрани от вцепенените сподвижници на мъжа, и извади меча си. Когато другите го подгониха, посягайки към собствените си оръжия, той върна животното обратно сред редиците им и порази двама, преди дори да са извадили остриетата си. Приведе се под дъговиден удар от страна на третия, после замахна напред, пронизвайки нагръдника и гърдите му, за да разполови сърцето.

Завъртя се шеметно и се огледа за дуниайна. Келхус стоеше наблизо, нечий кон удряше земята с копита зад него, а в краката му лежаха три неподвижни тела. За миг очите им се срещнаха.

— Другите идват — каза Келхус.

Наюр се обърна и видя остатъка от дружината на Пантерут да се изкачва по склона, яздейки в галоп към тях. Мунуятски бойни викове изпълниха въздуха.

Наюр прибра меча в ножницата, взе лъка си и слезе от коня. Скрит зад тялото на жребеца, той сложи стрела на тетивата, опъна я и прати един от ездачите да се търкаля по хълма, прострелян в окото. Още една стрела и втори конник се свлече от седлото си, стиснал окървавена ръка. Стрели, звънтящи като разкъсващи лен ножове, съскаха през въздуха около него. Внезапно конят му изцвили панически, олюля се и изрита; Наюр залитна назад, спъна се и падна. После, през краката на беснеещия си кон, мерна дуниайна.

От другата страна на Келхус приближаващите ездачи се бяха раздалечили като ръка — осем в дланта, близо един до друг, решени да смачкат дуниайна, докато петима други играеха ролята на пръсти, галопирайки около него и стреляйки с лъковете си отблизо. Стрелите проблясваха сред тревите. Онези встрани от целта се забиваха в пръстта, докато другите просто биваха отблъсквани от траекторията си — от дуниайна.

Келхус коленичи, сграбчи малка томахавка от седлото на един мъртъв кон, хвърли я в съвършена дъга надолу по склона. Сякаш привлечена от невидима нишка, тя се заби в лицето на най-близкия стрелец. Мъжът падна и трупът му се затъркаля като сноп тежко въже между краката на следващия го кон. Жребецът се препъна, заора в земята и падна сред вихър от ритници.

Пръстите се разпръснаха, ала дланта все още галопираше нагоре по склона. За момент дуниайнът остана неподвижен, протегнал извития си меч, докато приливът на атакуващите коне се приближаваше все повече и повече…

Мъртъв е , помисли Наюр, скачайки на крака. Конниците почти бяха достигнали и него.

Дуниайнът изчезна, погълнат от сенките между ездачите. Наюр видя проблясъци на стомана.

Трите коня точно пред него се сепнаха посред галопа, заритаха въздуха, а после се свлякоха на земята. Наюр отскочи встрани и мерна с периферното си зрение търкалящи се тела и премазани мъже. Едно мятащо се копито го срита в хълбока и той падна по лице в тревата от другата страна на хълма. Намръщи се от болка и стисна натъртения си крак, докато риташе с другия, за да се отдръпне на разстояние. Так. Една стрела се заби в земята до него. Так. Втора.