Р. Бакър - Тъмнината, която предхожда

— Не зная.

— Все нещо трябва да знаеш. Той ти е пратил сънища.

Блестящи на огнената светлина, непреклонните сини очи търсеха нещо в неговите. Изследването започва , помисли Наюр, ала после осъзна, че то е започнало много отдавна, с жените му в юртата, и оттогава не бе спирало.

Оценката е неспирна.

— Сънищата бяха само образи — каза Келхус. — Образи на Шимех. И на свирепо съревнование между народи. Сънища за история — именно онова, което е най-голяма анатема за дуниайните.

Мъжът постоянно го правеше, разбра Наюр, постоянно засяваше в отговорите си коментари, които изискваха нов отговор или въпрос. Историята била анатема за дуниайните? Но именно това беше целта на Келхус: да отблъсне движенията на душата на Наюр настрана от по-важните въпроси. Такова незабележимо и ненормално майсторство!

— И все пак той те е призовал — притисна го той. — Кой призовава друг, без да даде причини?

Освен ако знае, че призованият ще е принуден да дойде.

— Баща ми се нуждае от мен. Зная само това.

— Нуждае се от теб? За какво?

Това. Това е въпросът.

— Баща ми води война, равнинецо. Кой родител пропуска да призове сина си по време на война?

— Такъв, който смята сина си за един от враговете му.

Тук има още нещо… нещо, което пропускам.

Той погледна норсирая през огъня и по някакъв начин разбра, че мъжът е видял това откритие в него. Как можеше да надвие в подобна война? Как можеше да надмогне някой, който подушваше мислите му в тънките нюанси на изражението му? Лицето си… трябва да си скрия лицето.

— Война с кого? — попита Наюр.

— Не зная — отвърна Келхус и за момент изглеждаше почти самотен, като човек, който е заложил всичко в сянката на катастрофа.

Жалост? Търси да пробуди жалост у скилвенди? За момент Наюр почти се изсмя. Може би съм надценил… Но инстинктите му отново го спасиха.

С блестящото си острие той отряза още едно парче амикут — ивиците изсушено телешко с билки и плодове, което бе основната част от провизиите им. Загледа се безстрастно в дуниайна, докато дъвчеше.

Той иска да го мисля за слаб.

Наюр никога досега не бе преживявал подобно изпитание.

Пътуваха на югоизток, като цяло незабелязани и необезпокоявани. Преди катастрофата при Киют, Наюр и другите утемоти не можеха да пътуват повече от ден, без да срещнат отряди мунуяти, акунихори или други скилвендски племена. Сега най-често минаваха три или четири дни, преди някой да ги спре. Прекосяваха земите на някои племена без никакво предизвикателство.

В началото Наюр се ужасяваше от гледката на галопиращи конници. Обичаят защитаваше всеки скилвенди, тръгнал на поклонение към империята, и в по-добри дни подобни срещи бяха случай за клюки, обмяна на информация и семейни срещи. Време да се приберат ножовете. Ала за самотен скилвендски воин да пътува с роба си беше нетипично, а дните не бяха от по-добрите. Наюр знаеше, че в отчаяни времена хората не пестяха нищо толкова скъпернически, колкото търпимостта си. Ставаха по-стриктни в интерпретацията на обичаите си и прощаваха по-малко необичайни неща.

Ала повечето отряди, които срещаха, се състояха най-вече от момчета с момичешки лица и тънки крайници. Ако гледката на белязаните ръце на Наюр не ги впечатлеше и не ги накараше да му отдадат заекваща почит, те просто позьорстваха като всички младежи, намирайки гордост в това да повтарят думите и маниера на мъртвите си бащи. Кимаха мъдро при обясненията на Наюр и се мръщеха на онези, които задаваха детински въпроси. Малцина бяха виждали империята, така че за тях тя беше място на чудеса. Всички, в някакъв момент, го молеха да отмъсти за мъртвите им роднини.

Скоро Наюр откри, че копнее за тези срещи — за бягството, което му предлагаха.

Степта се ширеше пред него и Келхус, безлична в по-голямата си част. Безразлични към празнотата пред тях, по пасищата растяха по-гъсти и зелени треви. Лилави цветчета, не по-големи от нокътя на Наюр, се люшкаха на вятъра, решещ тревите в стремителни вълни, които изчезваха в далечината. Омразата му бе притъпена от скуката и той гледаше сенките на облаците да плават тежко към хоризонта. И макар и да знаеше, че яздят през сърцето на степта Джиюнати, му се струваше, че това е чужда земя.