— Не зная.
— Все нещо трябва да знаеш. Той ти е пратил сънища.
Блестящи на огнената светлина, непреклонните сини очи търсеха нещо в неговите. Изследването започва , помисли Наюр, ала после осъзна, че то е започнало много отдавна, с жените му в юртата, и оттогава не бе спирало.
Оценката е неспирна.
— Сънищата бяха само образи — каза Келхус. — Образи на Шимех. И на свирепо съревнование между народи. Сънища за история — именно онова, което е най-голяма анатема за дуниайните.
Мъжът постоянно го правеше, разбра Наюр, постоянно засяваше в отговорите си коментари, които изискваха нов отговор или въпрос. Историята била анатема за дуниайните? Но именно това беше целта на Келхус: да отблъсне движенията на душата на Наюр настрана от по-важните въпроси. Такова незабележимо и ненормално майсторство!
— И все пак той те е призовал — притисна го той. — Кой призовава друг, без да даде причини?
Освен ако знае, че призованият ще е принуден да дойде.
— Баща ми се нуждае от мен. Зная само това.
— Нуждае се от теб? За какво?
Това. Това е въпросът.
— Баща ми води война, равнинецо. Кой родител пропуска да призове сина си по време на война?
— Такъв, който смята сина си за един от враговете му.
Тук има още нещо… нещо, което пропускам.
Той погледна норсирая през огъня и по някакъв начин разбра, че мъжът е видял това откритие в него. Как можеше да надвие в подобна война? Как можеше да надмогне някой, който подушваше мислите му в тънките нюанси на изражението му? Лицето си… трябва да си скрия лицето.
— Война с кого? — попита Наюр.
— Не зная — отвърна Келхус и за момент изглеждаше почти самотен, като човек, който е заложил всичко в сянката на катастрофа.
Жалост? Търси да пробуди жалост у скилвенди? За момент Наюр почти се изсмя. Може би съм надценил… Но инстинктите му отново го спасиха.
С блестящото си острие той отряза още едно парче амикут — ивиците изсушено телешко с билки и плодове, което бе основната част от провизиите им. Загледа се безстрастно в дуниайна, докато дъвчеше.
Той иска да го мисля за слаб.
Тринайсета глава
Джиюнати
Дори коравосърдечните избягват горещината на отчаяните. Защото огънят на слабия разцепва и най-силния камък.
Конрийска поговорка
И така, кои бяха героите и злодеите на Свещената война? Вече се пеят песни в отговор на този въпрос. Не е нужно да казвам, че Свещената война доказа по особено кървав начин старата поговорка на Айенсис: „Въпреки че всички хора са еднакво крехки пред света, разликите между тях са ужасяващи.“
Друсас Акамиан, „Компендиум на Първата свещена война“
Пролетта на 4111 година на Бивника, централна степ Джиюнати
Наюр никога досега не бе преживявал подобно изпитание.
Пътуваха на югоизток, като цяло незабелязани и необезпокоявани. Преди катастрофата при Киют, Наюр и другите утемоти не можеха да пътуват повече от ден, без да срещнат отряди мунуяти, акунихори или други скилвендски племена. Сега най-често минаваха три или четири дни, преди някой да ги спре. Прекосяваха земите на някои племена без никакво предизвикателство.
В началото Наюр се ужасяваше от гледката на галопиращи конници. Обичаят защитаваше всеки скилвенди, тръгнал на поклонение към империята, и в по-добри дни подобни срещи бяха случай за клюки, обмяна на информация и семейни срещи. Време да се приберат ножовете. Ала за самотен скилвендски воин да пътува с роба си беше нетипично, а дните не бяха от по-добрите. Наюр знаеше, че в отчаяни времена хората не пестяха нищо толкова скъпернически, колкото търпимостта си. Ставаха по-стриктни в интерпретацията на обичаите си и прощаваха по-малко необичайни неща.
Ала повечето отряди, които срещаха, се състояха най-вече от момчета с момичешки лица и тънки крайници. Ако гледката на белязаните ръце на Наюр не ги впечатлеше и не ги накараше да му отдадат заекваща почит, те просто позьорстваха като всички младежи, намирайки гордост в това да повтарят думите и маниера на мъртвите си бащи. Кимаха мъдро при обясненията на Наюр и се мръщеха на онези, които задаваха детински въпроси. Малцина бяха виждали империята, така че за тях тя беше място на чудеса. Всички, в някакъв момент, го молеха да отмъсти за мъртвите им роднини.
Скоро Наюр откри, че копнее за тези срещи — за бягството, което му предлагаха.
Степта се ширеше пред него и Келхус, безлична в по-голямата си част. Безразлични към празнотата пред тях, по пасищата растяха по-гъсти и зелени треви. Лилави цветчета, не по-големи от нокътя на Наюр, се люшкаха на вятъра, решещ тревите в стремителни вълни, които изчезваха в далечината. Омразата му бе притъпена от скуката и той гледаше сенките на облаците да плават тежко към хоризонта. И макар и да знаеше, че яздят през сърцето на степта Джиюнати, му се струваше, че това е чужда земя.
Читать дальше