Р. Бакър - Тъмнината, която предхожда

Ала този скилвенди беше различен.

Келхус се бе сблъсквал с подозрение и недоверие и преди. Откри, че и те могат да бъдат обърнати в преимущество. Осъзна, че подозрителните хора дават повече от другите, когато най-накрая му се доверят. Ако в началото не вярваха на нищо, те внезапно започваха да вярват на всичко, или за да изкупят първоначалното си недоверие, или просто за да избегнат същата „грешка“. Мнозина от най-фанатичните му последователи се бяха съмнявали… в началото.

Ала недоверието, което изпитваше Наюр урс Скийота, се различаваше от всичко, с което се бе сблъсквал досега, не само по мащаб, но и по вид. За разлика от другите, този мъж го познаваше .

Когато този скилвенди го намери на върха на могилата, с изражение едновременно отпуснато от ужас и стегнато от омраза, Келхус си помисли: Татко… най-накрая те открих… Всеки от тях бе видял Анасуримбор Моенгхус в лицето на другия. Никога не се бяха срещали, ала се познаваха почти интимно.

В началото тази връзка се оказа изненадващо плодотворна за мисията на Келхус. Тя опази живота му и му гарантира безопасен преход през степта. Ала също така бе направила обстоятелствата му неизброими.

Наюр продължаваше да отхвърля всеки негов опит да го обладае. Не се възхищаваше на проникновенията, които му предлагаше Келхус. Нито се успокояваше от обясненията му, нито се ласкаеше от косвените му похвали. А когато мислите му се забързваха, заинтересовани от това, което му говореше дуниайнът, той незабавно се отдръпваше, спомняйки си събития, мъртви от десетилетия. Досега мъжът му бе отстъпил само гневни думи и плюнка.

По някакъв начин, след тридесет години обсебено размишление върху Моенгхус, този човек бе налучкал няколко ключови истини за дуниайните. Той знаеше за способността им да четат мисли през лицата. Знаеше за интелекта им. Знаеше за абсолютната им отдаденост на мисията. И знаеше, че не говорят, за да споделят гледни точки или истини, а за да предхождат — да доминират души и обстоятелства.

Знаеше твърде много.

Келхус го гледаше с периферното си зрение, видя го как се навежда назад, когато земята се заспуска към потока — белязаните му рамене бяха неподвижни, бедрата се люлееха с движението на коня.

Това ли си планирал, татко? Нима той е препятствие, което си поставил на пътя ми? Или е инцидент?

По-скоро второто, прецени Келхус. Въпреки примитивните познания на своя народ, този мъж бе необичайно интелигентен. Мислите на наистина интелигентните хора рядко следваха едни и същи пътеки. Те се разклоняваха, а мислите на Наюр урс Скийота се бяха разклонили надалеч, преследвайки Моенгхус до места, в които никой роден на света човек не бе стъпвал.

По някакъв начин той е видял през теб, татко, и сега вижда през мен. Каква е била грешката ти? Може ли да се поправи?

Келхус примигна и в този едничък миг се оттласна от склона, небето и вятъра, за да засънува стотици паралелни сънища на действие и последствие, преследвайки нишките на вероятността. Тогава видя.

Досега се бе опитвал да преодолее подозрението на този скилвенди, когато вместо това трябваше да го накара да работи за него. Той погледна равнинеца с нови очи и веднага видя мъката и гнева, които подхранваха това неспирно недоверие, след което сграбчи пътя на дума, интонация и изражение, който щеше да подтикне мъжа към място, от което да не може да избяга, където подозрението му щеше да го принуди да му вярва.

Келхус видя Най-краткия път. Логоса.

— Извинявам се — каза той колебливо. — Казах нещо неподходящо.

Наюр изсумтя.

Знае, че го лъжа… Добре.

Другият мъж извъртя лице към него, а дълбоко разположените му очи горяха с дивашко предизвикателство.

— Кажи ми, дуниайне, как може човек да насочва мисли така, както другите насочват коне?

— Какво искаш да кажеш? — попита Келхус рязко, сякаш се чудеше дали да не се обиди. Нюансите на интонацията при скилвендския бяха безбройни, фини и се различаваха драстично между мъже и жени. Въпреки че равнинецът не го осъзнаваше, той бе отнел на Келхус важни инструменти като го ограничи до жените си.

— Дори сега — излая Наюр — се мъчиш да насочиш движенията на душата ми!

Лекото пулсиране на сърцето му. Плътността на кръвта в обрулената му кожа. Той още е несигурен.

— Смяташ, че това е направил баща ми с теб.

— Точно това е, което баща ти… — Наюр се спря, а очите му се разшириха тревожно. — Ала ти казваш това, за да ме объркаш! За да избегнеш въпроса ми!