Р. Бакър - Тъмнината, която предхожда

Дуниайнът се намръщи.

— Но тогава той се върна при нас, върна се по начин, който ни беше непознат. Изпрати ни сънища.

— Магия — каза Наюр.

Келхус кимна.

— Да. Въпреки че по това време не го знаехме. Разбирахме само, че чистотата на изолацията ни е била замърсена и че източникът на това замърсяване трябва да бъде намерен и елиминиран.

Наюр се вгледа в профила на мъжа, който се клатеше леко в ритъм с коня.

— Значи ти си убиец.

— Да.

Когато утемотът не каза нищо повече, Келхус продължи:

— Ти не ми вярваш.

А как да му вярва? Как да повярва на някой, който никога не говореше истински, а насочваше и маневрираше, маневрираше и насочваше, без край?

— Не ти вярвам.

Келхус се обърна към заобикалящото ги пространство на зелено-сивата равнина. Бяха прекосили пасищата на куотите и сега се движеха през огромното плато във вътрешността на Джиюнати. Ако се изключеше малък поток пред тях и тънката линия от храсти и тополи по бреговете му, хоризонтът беше празен, като на океан. Само небето, изпълнено с облаци като плаващи планини, притежаваше дълбочина.

— Дуниайните — каза Келхус след известно време — са се предали на Логоса, на онова, което ти би нарекъл логика и интелект. Ние търсим абсолютното осъзнаване, самодвижещата се мисъл. Мислите на всички хора извират от тъмнината. Ако ти си движението на своята душа, а причината за това движение те предхожда, как може изобщо да наречеш мислите си свои собствени? Как можеш да бъдеш нещо различно от роб на тъмнината, която предхожда? Само Логосът позволява да смекчиш това робство. Само осъзнаването на изворите на мисълта и действието ни позволява да притежаваме мислите и действията си и да отхвърлим ярема на обстоятелствата. И само дуниайните притежават това знание, равнинецо. Светът дреме, поробен от невежеството си. Само дуниайните са будни . Моенгхус, моят баща, заплашва така.

Мисли, извиращи от тъмнината? Може би Наюр разбираше истината в това повече от много други. Постоянно го тормозеха мисли, които не можеше да са негови собствени. Колко пъти, след като бе удрял някоя от жените си, гледаше зачервената си длан и мислеше: Кой ме накара да го направя? Кой?

Ала това нямаше значение.

— Не затова не ти вярвам — каза Наюр, мислейки: Той вече го знае. Съзнаваше, че дуниайнът може да го чете с лекотата, с която скилвендите четяха настроенията на стадата си.

Сякаш виждаше мислите му, Келхус каза:

— Не вярваш, че един син може да бъде убиец на баща си.

— Да.

Мъжът кимна.

— Сантименталности като синовната обич само ни излагат на тъмнината, правят ни роби на обичаи и настроения… — Блестящите сини очи впримчиха погледа на Наюр с невъзможното си спокойствие. — Не обичам баща си, равнинецо. Аз не обичам. Ако убийството му ще позволи на братята ми да продължат своята мисия, тогава ще го убия.

Наюр се загледа в мъжа, а главата му бръмчеше от умора. Можеше ли да повярва на това? В казаното от Келхус имаше истина, която не можеше да отрече, но пък Наюр подозираше, че дуниайнът може да накара всичко да звучи убедително.

— Освен това — продължи Анасуримбор Келхус, — ти със сигурност разбираш нещо от тези работи.

— Какви работи?

— Синове, убиващи бащите си.

Вместо да отговори, воинът скилвенди го изгледа с яростен, но прекършен поглед, а после се изплю.

Запазвайки изражението на празно очакване, Келхус го обви в дланта на сетивата си. Степта, приближаващият поток, всичко в периферията му се оттегли и изчезна. Наюр урс Скийота погълна света. Забързаният ритъм на дъха му. Разположението на мускулите около очите му. Пулсът му, като дъждовен червей, сгърчен между сухожилията на врата му. Той се превърна в хор от символи, оживял текст, и Келхус щеше да го разчете. Ако тези обстоятелства подлежаха на овладяване, всичко трябваше да бъде изчислено.

Откак изостави трапера и избяга на юг през северната пустош, Келхус срещна много хора, особено в града Атритау. Там той откри, че Люет, траперът, който го беше спасил, не е изключение. Родените в света хора бяха също толкова простовати и объркани, колкото и ловецът. Келхус трябваше само да промълви няколко базови истини и те се изпълваха с удивление. Трябваше само да събере тези истини в недодялани проповеди и те биха предали притежанията, любимите си и дори децата си. Четиридесет и седем мъже го придружиха, когато той напусна през южната порта на Атритау, нарекли сами себе си адуниайни , „малките дуниайни“. Нито един не преживя пътешествието през Сускара. Те пожертваха всичко от обич, искайки в замяна единствено думи. Единствено някакво подобие на смисъл.