Р. Бакър - Тъмнината, която предхожда

Докато още бяха в лагера, Наюр бе използвал жените си като посредници, за да се изолира от Келхус. Това бе само една от предпазните мерки, които беше взел. Дори спеше с нож в ръка, знаейки, че мъжът няма нужда да разкъса оковите си, за да го навести. Можеше да дойде като някой друг — дори като Аниси — по начина, по който Моенгхус бе дошъл при бащата на Наюр преди толкова много години, нахлузил лицето на най-големия му син.

Ала сега Наюр нямаше посредници, които да го предпазят. Не можеше да разчита дори на тишината, както първоначално се надяваше. С приближаването на Нансуриума, щяха да са принудени да обсъждат планове. Дори вълците се нуждаеха от замисъл, който да ги пази в земя на кучета.

Сега беше сам с един дуниайн и не можеше да си представи по-огромна опасност.

— Онези мъже — каза Келхус. — Защо те пуснаха да минеш?

Наюр го изгледа предпазливо. Започва с дребни неща, за да може да се промъкне незабелязан в сърцето ми.

— Такъв е обичаят ни. Всички племена нападат империята всеки сезон.

— Защо?

— По много причини. За роби. За плячка. Но най-вече за преклонение.

— Преклонение?

— Ние сме Народът на Войната. Нашият Бог е мъртъв, убит от народите на Трите морета. Наш дълг е да отмъстим за него.

Наюр незабавно съжали за този отговор. Привидно разговорът изглеждаше достатъчно невинен, но той за пръв път осъзна колко много говори този факт за Народа и в частност за него самия. С този човек няма маловажни неща. Всеки детайл, всяка дума беше нож в ръцете на чужденеца.

— Но как — продължи настоятелно дуниайнът — можеш да се прекланяш пред нещо мъртво?

Не казвай нищо , помисли си той, ала отговорът вече беше излязъл:

— Смъртта е по-велика от човек. Трябва да бъде почитана.

— Но смъртта е…

— Аз ще задавам въпросите — отсече Наюр. — Защо са те пратили да убиеш баща си?

— Това — каза иронично Келхус — е нещо, което трябваше да попиташ, преди да приемеш сделката.

Наюр потисна импулса да се усмихне, знаейки, че именно тази реакция търси дуниайнът.

— И защо? — възрази той. — Без мен няма начин да прекосиш степта жив. До планините Хетанта си мой. Дотогава имам време да взема решение.

— Но ако за чужденци е невъзможно да прекосят степта сами, как е избягал баща ми?

Космите по ръцете на Наюр настръхнаха, но той си помисли: Добър въпрос. И той ми напомня за предателството на твоя вид.

— Моенгхус беше хитър. Той беше белязал ръцете си тайно и ги криеше. След като уби баща ми и утемотите бяха обвързани от обичая да не го тормозят, обръсна лицето си и боядиса косата си черна. Тъй като можеше да говори така, все едно е един от Народа, просто прекоси земите ни както ние го правим, като утемот, яздещ към преклонението. Очите му бяха почти достатъчно светли… — После Наюр добави: — Защо мислиш, че ти забраних да носиш дрехи, докато беше в плен?

— Кой му е дал боята?

Сърцето на Наюр почти спря.

— Аз.

Дуниайнът просто кимна и отмести поглед към безрадостния хоризонт. Наюр проследи погледа му несъзнателно.

— Бях обладан! — изръмжа той. — Обладан от демон!

— Наистина — отвърна Келхус и отново се обърна към него. В очите му имаше състрадание, но гласът му беше суров, като на скилвенди. — Баща ми те е обитавал.

И Наюр откри, че иска да чуе какво ще му каже мъжът. Ти можеш да ми помогнеш. Ти си мъдър…

Отново! Вещицата го правеше отново! Пренасочваше разговора. Завладяваше движенията на душата му. Беше като змия, която опипва пролука след пролука. Слабост след слабост. Махни се от сърцето ми!

— Защо са те пратили да убиеш баща си? — повтори рязко въпроса си Наюр, използвайки липсата на отговор като доказателство за нечовешките дълбини на това съревнование. А то наистина беше съревнование, осъзна той. Двамата с този мъж не говореха; те воюваха. Ножовете ми ще играят.

Дуниайнът го изгледа с любопитство, сякаш изморен от безсмислената му подозрителност. Още една преструвка.

— Защото баща ми ме призова — каза той загадъчно.

— И това е основание за убийство?

— Дуниайните са се крили от света в продължение на две хилядолетия, и ще останат скрити, ако могат, до края на времето. И все пак преди тридесет и една години, когато бях още дете, ни откриха сранки. Лесно ги унищожихме, но баща ми беше изпратен като предпазна мярка, за да проучи пустошта и да провери доколко сме открити за нова атака. Когато се върна след няколко месеца, беше решено, че трябва да бъде прогонен. Сметнаха го за омърсен, заплаха за мисията ни. Изминаха три десетилетия и се смяташе, че е умрял.