Засега Келхус бе преценил успешно всяко разклонение на мисълта на дивака. Отговорите на Наюр следваха ясен модел: той се хвърляше по пътя, който му отваряше дуниайнът, а после се отдръпваше. Докато разговорите им следваха сходен модел, Келхус знаеше, че воинът скилвенди ще се чувства в безопасност.
Но как да продължи?
Нищо не мамеше толкова добре, колкото истината.
— Всеки човек, когото съм срещал — каза той накрая, — съм разбирал по-добре, отколкото той сам е разбирал себе си.
Лекото примигване от потвърден страх.
— Но как е възможно това?
— Защото съм развъден. Защото съм трениран. Защото съм един от Подготвените. Аз съм дуниайн.
Конете им игриво изтропаха през плиткия поток. Наюр се наведе настрани и се изплю във водата.
— Още един отговор, който не е отговор — отсече той.
Можеше ли да му каже истината? Не и цялата, със сигурност.
Келхус започна с подобието на колебание:
— Всички вие — твоите съплеменници, жените ти, децата ти, дори враговете ви отвъд планините — не могат да видят истинските източници на мислите и делата си — или смятат, че сами са техен извор, или мислят, че той се намира нейде отвъд света — от Външността, както чух да го наричат. Онова, което ви предхожда, което наистина определя мислите и делата ви, остава или изцяло незабелязано, или приписано на демони и богове.
Мъртвите очи и стиснатите зъби на нежелани спомени. Баща ми вече му е казал това…
— Онова, което предхожда, предопределя онова, което следва — продължи Келхус. — За дуниайните няма по-върховен принцип.
— И какво точно предхожда? — попита Наюр, опитвайки се да насили подигравката в тона си.
— За човеците ли? История. Език. Страст. Обичай. Всички тези неща определят начина, по който хората говорят, мислят и действат. Това са скритите конци, на които висят всички.
Плитко дишане. Лице, обтегнато от нежелано прозрение.
— И когато някой вижда конците…
— Той може да ги сграбчи.
В изолация това признание беше безвредно: в определено отношение всички хора искаха да владеят себеподобните си. Само комбинирано със знание за уменията му, то можеше да се окаже заплаха.
Ако той знаеше само колко надълбоко виждам…
Как само щеше да ги ужаси, всички родени в света хора, да се видят през очите на дуниайните. Самоизмамата и глупостта. Деформациите.
Келхус не виждаше лица. Виждаше четиридесет и четири мускула върху костта и хилядите нюанси на изражението, които можеха да изскочат от тях — втора уста, също толкова приказлива, колкото първата, и много по-искрена. Той не чуваше другите да говорят, а чуваше воя на животното отвътре, хленча на битото дете, хора на предходните поколения. Не виждаше мъже или жени, а пример и ефект, обърканите представи за бащи, племена и цивилизации.
Той не виждаше какво следва. Виждаше какво предхожда.
Те яздеха през шубрака от другата страна на потока, привеждайки се под клони, покрити с ранна пролетна зеленина.
— Лудост — каза Наюр. — Не ти вярвам.
Келхус не каза нищо, а насочи коня си между дърветата и храстите. Познаваше пътеките на мислите на този скилвенди, заключенията, до които ще достигне… само ако забрави яростта си.
— Ако всички хора са невежи за произхода на мислите си… — започна Наюр.
Нетърпеливи да излязат от гъсталака, конете им притичаха последните няколко крачки до откритото пространство на безкрайната равнина.
— Значи всички хора са заблудени.
Келхус задържа погледа му за една жизненоважна секунда.
— Те действат поради причини, които не им принадлежат.
Ще види ли?
— Като роби… — продължи Наюр, а на лицето му се изписа удивена гримаса. После си спомни кого гледа. — Но ти го казваш само за да се оправдаеш! Какво значение има за теб това да поробиш роби, дуниайне?
— Докато онова, което предхожда, остава скрито, хората вече са измамени. Какво значение има?
— Защото това е измама . Женска измама. Грубо потъпкване на честта!
— А ти никога не си мамил враговете си на бойното поле? Никога не си поробвал друг?
Наюр се изплю.
— Враговете ми. Противниците ми. Онези, които биха сторили същото с мен, ако могат. Това е сделката, която сключват всички воини, и тя е почтена. Но онова, което правиш ти, дуниайне, превръща всички хора в твои врагове.
Каква проницателност!
— Нима? Или ги прави мои деца? Кой баща не владее юртата си?
В началото Келхус се изплаши, че се е изразил твърде заобиколно, но после Наюр каза:
Читать дальше