Р. Бакър - Тъмнината, която предхожда

— Значи това представляваме ние за теб? Деца?

— Нима баща ми не те използва като свой инструмент?

— Отговори на въпроса ми!

— Деца ли сте за нас? Разбира се, че сте деца. Как иначе би могъл баща ми да те използва с такава лекота?

— Измама! Измама!

— Тогава защо се боиш толкова силно от мен, скилвенди?

— Достатъчно!

— Бил си слабо дете, нали? Плачел си лесно. Треперел си всеки път, щом баща ти е вдигал ръка… Кажи ми, скилвенди, откъде знам това?

— Защото така описваш всяко дете!

— Цениш Аниси повече от всички други жени не заради по-голямата й красота, а защото тя единствена търпи мъченията ти и все пак те обича. Защото само тя…

— Тя ти го е казала! Курвата ти го е казала!

— Жадуваш за забранени удоволствия, за…

— Казах достатъчно !

В продължение на хиляди години дуниайните бяха развъждани до предела на сетивата си, тренирани да оголват всичко, което предхожда. В тяхно присъствие нямаше тайни. Нямаше лъжи.

От колко точно дефекти на духа страдаше този скилвенди? Колко прегрешения на сърце и плът беше извършил? И всички неописуеми. Всички потиснати от ярост и постоянни самообвинения, скрити дори от самия него.

Ако Наюр урс Скийота подозираше Келхус, тогава Келхус щеше да потвърди това негово подозрение и да го използва. Истина. Невъобразима истина. Тогава воинът скилвенди или щеше да запази самоизмамите си, изоставяйки подозренията, мислейки Келхус за прост шарлатанин, от когото не бива да се бои, или щеше да прегърне истината и да сподели невъобразимото със сина на Моенгхус. И двата пътя служеха на мисията. И в двата пътя доверието щеше да бъде в крайна сметка постигнато, независимо дали изхожда от презрение, или от обич.

Наюр почти го зяпна, очите му бяха разширени от удивен ужас. Келхус проникна през това изражение и видя точните нюанси на лицето, гласа, тона и думите, които щяха да го успокоят, да го върнат към привидната му неразгадаемост, или да унищожат колкото самообладание му беше останало.

— По този начин ли се държат всички воини, преживели толкова битки? Всички ли странят от истината?

Ала нещо не се получи както трябваше. Поради някаква причина думата „истина“ премахна свирепостта от страстите на Наюр и той се успокои моментално, като младо жребче по време на кръвопускане.

— Истина? Та ти трябва само да изговориш нещо, за да го превърнеш в лъжа, дуниайне. Ти не говориш като другите хора.

Отново това знание … Но още не беше твърде късно.

— И как говорят другите хора?

— Думите, които другите хора говорят… не им принадлежат. Те не следват пътеки, създадени от тях.

Покажи му глупостта. Той ще види.

— Земята, по която всички хора говорят, е безбрежна, скилвенди… Като степта.

Келхус незабавно разпозна грешката си. Яростта се разпали в очите на мъжа и източникът й не можеше да бъде сбъркан.

— Степта — изскърца гласът на Наюр — е безбрежна, така ли, дуниайне?

Този път ли си избрал, татко?

Не можеше да има съмнение. Моенгхус бе използвал степта — основния символ във вярванията на скилвендите — за свое главно оръжие. Експлоатирайки метафоричните несъответствия между безбрежната степ и дълбоките бразди на скилвендските обичаи, той бе успял да насочи Наюр към действия, които иначе биха били невъобразими за него. За да си верен на степта, трябва да отхвърлиш обичая. А при отсъствието на забраните на обичая всяко действие, дори убийството на собствения ти баща, спира да бъде немислимо.

Проста и ефективна стратегия. Но в крайна сметка се бе оказала твърде проста, твърде лесна за разкриване в отсъствието му. Тя бе позволила на Наюр да осъзнае твърде много за дуниайните.

— Отново вихърът! — извика необяснимо мъжът.

Той е луд.

— Всичко това! — продължи да вие той. — Всяка дума е камшик!

Келхус виждаше само убийство и хаос в лицето му. Блестящо отмъщение в очите му.

До края на степта. Трябва ми само колкото да прекося скилвендските земи и нищо повече. Ако не ми се е отдал, докато стигнем планините, ще го убия.

Тази нощ те събраха малко суха трева и я сплетоха на снопове. След като натрупаха малка купчина, Наюр ги подпали. Седяха до малкия огън и дъвчеха храна от провизиите си мълчаливо.

— Как мислиш, защо те е призовал Моенгхус? — попита Наюр, внезапно стреснат от странността на това да изговори името. Моенгхус…

Дуниайнът предъвка, а погледът му бе изгубен в златните гънки на огъня.