Р. Бакър - Тъмнината, която предхожда

За известно време той наистина се мислеше за буден, за единствения, който не се препъва и не блуждае из сънищата, издигнати около скилвендите от обичаите на предците им. За тях степта представляваше основа не само за краката и телата им, но и за самите им души. Но ето, че той, Наюр урс Скийота, знаеше и живееше в истината за нея. Той единствен се беше събудил . Докато другите прекосяваха редица илюзорни каньони, неговата душа бродеше през безбрежни равнини. Само той принадлежеше истински на земята.

Само той. Защо това да застанеш не встрани, а пред своето племе, носеше такава ужасяваща сила?

Ала ураганът помете и това. Той си спомни как майка му плака след смъртта на баща му, ала дали плака за Скийота, когото бе изгубила отвъд смъртта, или, както самия Наюр, за Моенгхус, когото бе изгубила отвъд хоризонта? Сега той знаеше, че за дуниайна съблазняването на първата жена на Скийота е било просто част от пътя, място, от което да потегли, за да съблазни първородния му син. Какви ли лъжи й бе нашепвал, докато я пронизваше в мрака? Наюр беше сигурен, че е лъгал, защото нито говореше, нито изразяваше обич към нея . А ако бе лъгал нея, тогава…

Всичко, което се случваше, беше пътешествие, както каза и Моенгхус. Дори движенията на душата — мисъл, желание, любов — бяха пътешествия из нещо безбрежно. Наюр си мислеше, че е бил точката на потегляне, произход на всичките си пътуващи надалеко мисли. Но се беше оказал единствено една кална стъпка — пътека, използвана от друг, за да достигне той до местоназначението си. Мислите, които бе наричал свои, през цялото време бяха принадлежали на друг. Неговата будност бе просто поредният сън в по-дълбоката дрямка. С помощта на някаква неземна хитрост той се оказа изигран да извършва гнусотия след гнусотия, падение след падение, и бе плакал от благодарност .

А неговите съплеменници знаеха това, осъзна той, знаеха го, дори и само по неясния начин, по който вълците надушват слабостта. Презрението и смехът на глупаци не значеха нищо, когато човек живее сред истината. Ала когато е бил измамен… Ревливец. Такова мъчение!

В продължение на тридесет години Наюр живя с този ураган, усилвайки тътена му с нови прозрения и нови самообвинения. Върху него се трупаха сезони на страдание.

Докато беше буден, вихърът се носеше из него бездиханно, със странната безжизненост да извършваш действие с празни дробове. Но когато заспеше… Беше сънувал много болезнени сънища. Лицето на Моенгхус, излизащо от дълбините на езеро, бледо под зеленикавото сияние на водата. Из заобикалящия мрак — преплетени пещери, като тънките тунелчета, които се намират под големи камъни, вдигнати от тревата. Точно под повърхността бледият дуниайн спира, сякаш придърпан от някакви окови, усмихва се и вдига уста. Наюр с ужас вижда как между усмихнатите устни се появява дъждовен червей, който излиза над водата. Той опипва въздуха като сляп пръст. Влажен и гнусен, с безцветното розово на скрити места. И ръката на Наюр винаги е неподвижна, но едновременно с това се понася над водата и в един тих миг на лудост докосва червея…

Но сега Наюр не спеше, а лицето се завръщаше. Той го откри на поклонението пред могилите на своите предшественици. Бе дошло от северната пустош, обрулено от стихиите, покрито с рани, нанесени от сранките.

Анасуримбор Келхус, син на Анасуримбор Моенгхус. Ала какво означаваше това второ пришествие? Дали носеше отговор на урагана, или идеше, за да удвои яростта му?

Смееше ли да използва сина, за да открие бащата? Смееше ли да преброди безбрежната степ?

Аниси вдигна глава от гърдите му и го погледна в лицето. Гърдите й се бяха сгушили в хлътнатината на корема му. Очите й проблясваха в мрака. В очите на Наюр тя беше твърде красива, за да му принадлежи.

— Все още не си говорил с него — каза жената и сведе глава над потока на косите си, след което го целуна по ръката. — Защо?

— Казах ти… Той има огромна сила.

Усещаше я как мисли. Може би беше от близостта на устните й до кожата му.

— Споделям твоите… тревоги — каза тя. — Но понякога не зная кой е по-страшен — ти или той.

Гневът се надигна в него — бавният, опасен гняв на човек, чийто авторитет е неоспорим и абсолютен.

— Изплашена си от мен? Защо?

— Боя се от него , защото вече говори езика ни така, както робите, стояли при нас десет години. Боя се от него, защото очите му… изглежда не мигат. Вече успя да ме накара да се смея, да плача.