Р. Бакър - Тъмнината, която предхожда

Усмивка, като баща или любим, внезапно поразен от свирепо обожание.

— Ние, дуниайните, Наюр, сме водачи и съгледвачи, ученици на Логоса — Най-краткия Път. От целия свят ние единствени сме се събудили от ужасната дрямка на обичая. Ние единствени.

Той взе младата ръка на Наюр в скута си. Палците му чертаеха линии между мазолите.

Как можеше блаженството да боли толкова?

— Кажи ми, сине на вожда, какво желаеш повече от всичко друго? Кое обстоятелство? Кажи на мен, който съм буден, и аз ще ти разкрия пътя, който да следваш.

Наюр облиза устни и излъга:

— Да стана велик вожд на Народа.

Тези думи! Тези разбиващи сърцето думи!

Моенгхус кимна по тежкия начин на мемоарист, удовлетворен от сигурни поличби.

— Добре. Двамата с теб ще яздим заедно през откритата степ. Аз ще ти покажа път като никой друг.

Няколко месеца по-късно Скийота беше мъртъв, а Наюр стана вожд на утемотите. Получи онова, което се бе престорил, че желае — Бялата юрта и края на пътя си.

Въпреки че съплеменниците му не харесваха пътеката, по която бе стигнал дотам, обичаят ги обвързваше към него. Той беше бродил по забранени пътища и утемотите, ограничени от дълбоките бразди на глупостта и слепия навик, можеха само да се мръщят и да мърморят зад гърба му. Каква гордост само бе изпитал! Ала гордостта му беше странна, куха, като самотното усещане за напрежение и безнаказаност, което бе изпитал като малко момче, докато гледаше братята и сестрите си да спят до огъня и мислеше: Мога да направя каквото си поискам.

Каквото си поискам. И те няма да разберат.

После, два сезона по-късно, другите жени удушиха майка му, защото роди русо момиче. Докато вдигаха трупа й на коловете за лешоядите, той започна да разбира какво всъщност се е случило.

Смъртта на майка му, разбра той, е била местоназначение, резултат от пътешествие. А Моенгхус бе пътешественикът.

В началото това го обърка. Дуниайнът беше изкусил и заплодил майка му, това бе очевидно. Но с каква цел? Какво беше местоназначението?

И тогава разбра: за да получи достъп до сина й — до Наюр урс Скийота.

Така започна вманиаченото преговаряне на събитията, които го бяха довели до Бялата юрта. Стъпка по стъпка, той си спомни последователността от малки, детински предателства, довели до убийството на баща му. Скоро рехавото усещане за превъзходство, че е надхитрил по-висшестоящите от него, се изпари. Скоро стягащото челюстта му задоволство, че е унищожил напълно безпомощен човек, се превърна във вцепенено неверие, в обречено отричане. Беше се възгордял, че се е издигнал над съплеменниците си, че е нещо повече от тях, и се наслаждаваше на демонстрацията на това превъзходство. Бе намерил най-краткия път, заграбвайки Бялата юрта. Нима това не беше доказателство за превъзходството му? Така му бе казал Моенгхус преди да изостави утемотите. Така си мислеше и той.

Но сега разбираше, че единственото, което бе постигнал, беше да предаде баща си. Също като майка си, и той беше прелъстен. Баща ми е мъртъв. Аз бях ножът. Анасуримбор Моенгхус го беше използвал. Това откровение го остави без дъх и разби сърцето му. Някога, когато Наюр беше още дете, един ураган опустоши утемотския лагер. Раменете му бяха в облаците, а юрти, добитък и животи се вихреха като поли около краката му. Наюр гледаше от разстояние, разплакан, стиснал скования кръст на баща си. После вятърът изчезна, като пясък, който се спуска във водата. Той си спомни как баща му изтича през прахта, за да помогне на съплеменниците си. Спомни си как понечи да го последва, а после се препъна и спря, вцепенен от гледката пред себе си, сякаш мащабът на трансформацията беше отвъд възможностите на очите му да го осмислят. Огромната мрежа от пътеки, кошари и юрти бе изцяло пренаписана, все едно някое огромно като планина дете бе изрисувало няколко кръга през нея с пръчка. Ужас бе заменил познатия уют, но редът бе заменен с друг ред.

Също като урагана, откровението за Моенгхус бе натрапило различен, много по-ужасяващ ред от онзи, с който беше свикнал. Триумфът се превърна в падение. Гордостта стана разкаяние. Моенгхус вече не бе по-великият баща на сърцето му. Вместо това се превърна в невъзможен тиранин, робовладелец, преоблечен като роб. Думите, които го бяха издигнали, които разкриваха истина и екстаз, се превърнаха в думи, които го унижаваха и го бяха принудили да приеме скверните предимства на водачеството. Израженията, които преди го успокояваха, се превърнаха в мимики от някаква побъркана игра. Всичко — погледът, докосването, будещите доверие жестове — бе пометено от урагана и пренаписано в нещо ново и свирепо.