Р. Бакър - Тъмнината, която предхожда

Изправи се и пристъпи към клането, с олекнали от неверие крайници. Норсираят го гледаше безизразно.

Познавам този мъж!

Той си проправи път сред мъртвите сранки и осъзна отнесено, че всеки от тях е умрял в резултат на един-единствен безпогрешен удар.

Не… Не е възможно. Това не е възможно.

Наклонът на могилата сякаш стана много по-стръмен. Сранките в краката му изглеждаха така, сякаш виеха безспирно, предупреждаваха го, умоляваха го, като че ужасът от мъжа на върха над тях бе достатъчен, за да надмогне бездната между двете раси.

Наюр се спря на няколко крачки под чужденеца. Предпазливо вдигна меча на баща си пред себе си, протегнал белязани ръце напред. Накрая посмя да погледне седналия мъж директно и сърцето му забумтя с нещо отвъд страха или яростта… Това беше той.

Окървавен, пребледнял, но наистина той. Въплътен кошмар.

— Ти… — прошепна Наюр.

Мъжът не помръдна, а продължи да го изучава без следа от емоция. Наюр видя кръвта, която бликаше от скрита под туниката му рана, разпростираща се в тъмно петно.

С побърканата сигурност на човек, който е сънувал този момент хиляди пъти, той изкачи още пет крачки, а после постави излъскания връх на острието си под брадичката на мъжа. Използва го, за да повдигне безизразното лице към слънцето. Устните…

Не е той! Но е почти той…

— Ти си дуниайн — каза с нисък и студен глас.

Ярките очи го гледаха, но в изражението нямаше абсолютно нищо — нито страх, нито облекчение, нито разпознаване или липсата му. После, като цвете, клюмнало върху скършеното си стъбло, мъжът се свлече напред в калта.

Сърцето на Наюр биеше като боен чук.

Какво означава това?

Объркан, вождът на утемотите погледна към купчините сранкски трупове на погребалните могили около него, древната почва, запазила спомена за кръвта му. После, връщайки очите си върху изпадналата в безсъзнание фигура пред него, внезапно почувства костите в могилата под краката си — свити в ембрионална позиция, погребани дълбоко. И осъзна…

Стоеше върху могилата на баща си.

Аниси. Първата жена на сърцето му. В тъмнината беше просто сянка, стройна и хладна до потъмнялото му от слънцето тяло. Косата й се спускаше по гърдите му във форми, подобни на странните писания, които бе виждал толкова пъти при нансурите. Нощният дъжд звучеше като безкрайно издихание върху платнената стена на юртата.

Тя се раздвижи и премести лицето си от рамото към ръката му. Той се изненада. Мислеше си, че спи. Аниси… Колко обичам този покой помежду ни.

Гласът й беше младежки и унесен:

— Попитах го…

Него. На Наюр не му се нравеше да чува жените си да говорят за чужденеца по този начин — по неговия начин — сякаш някак си са влезли в черепа му и са го разграбили. Него. Синът на Моенгхус. Дуниайнът. През дъжда и стените той усещаше сърбежа от присъствието на мъжа от другата страна на мрачния лагер — ужас, дошъл отвъд хоризонта.

— И какво ти каза?

— Каза, че мъртъвците, които си намерил, са от Атритау.

Наюр вече бе разбрал това. Ако се изключи Сакарпус, Атритау беше единственият град на север от степта… или поне единственият град на човеци.

— Да, но кои са били?

— Той ги нарече свои последователи.

Осъзнаването стисна яростно сърцето му. Последователи. Той е същият… Обладава хората по начина, по който баща му някога облада…

— Какво значение има — попита Аниси — самоличността на мъртви мъже?

— Има значение.

Всичко имаше значение, когато ставаше дума за дуниайните.

Откак бе намерил Анасуримбор Келхус, една мисъл тормозеше всяко движение на душата на Наюр. Използвай сина, за да откриеш бащата. Ако този човек следваше Моенгхус, значи знаеше къде да го намери.

Дори сега той виждаше своя собствен баща, Скийота, сгърчен и ритащ в ледената кал в краката на Моенгхус. Гърлото му бе премазано. Главатар, убит от невъоръжен роб. Годините бяха превърнали този образ в наркотик, в нещо, към което Наюр вманиачено се връщаше отново и отново. Но по някаква причина той никога не бе един и същ. Детайлите се меняха. Понякога, вместо да заплюе почерняващото лице на баща си, той го прегръщаше. Понякога вместо Скийота да умира в краката на Моенгхус, Моенгхус умираше в краката на Наюр, сина на Скийота. Живот за живот. Баща за баща. Отмъщение. Нямаше ли това да поправи баланса, който бе разнебитил сърцето му?

Използвай сина, за да откриеш бащата. Но можеше ли да рискува с подобно нещо. Ами ако всичко се повтореше?