Р. Бакър - Тъмнината, която предхожда

Много се говореше и за безбожното съревнование между императора и великите имена. С изключение на аиноните, всички фракции бяха отказали да подпишат договора и около вечерните огньове се водеха множество пиянски спорове за това какво ще предприемат водачите им. Като цяло повечето проклинаха императора и неколцина дори казваха, че силите на Свещената война трябва да щурмуват Момемн и да заграбят нужните за похода провизии. Но някои вземаха неговата страна. Какво бе договорът, питаха те, освен просто лист хартия? И вижте, казваха, каква полза имаме от подписването. Не само, че Мъжете на Бивника ще получат провизии безболезнено, но и ще разчитат на водачеството на Икурей Конфас, най-великия военен интелект от поколения насам. А ако провалът на Плебейската свещена война не бе достатъчно доказателство, какво да мислим за шриаха, който нито принуждаваше императора да снабди похода, нито искаше великите имена да подпишат договора му? Защо би се колебал Майтанет, ако и той не се боеше от мощта на езичниците?

Но как можеше човек да се бои, когато самите небеса трепереха от мощта им? Какво струпване само! Кой би предположил, че толкова велики личности ще прегърнат Бивника? И нещо повече. Свещеници, не само от Хилядата храма, но и от всеки култ, представляващи всички Аспекти на Бог, се бяха събрали на плажа или се спускаха от хълмовете, за да заемат местата си в Свещената война. Пееха химни, удряха цимбали, караха въздуха да горчи от тамян и възгласи. Идоли се помазваха с благовония и розово масло, а жриците на Гиера правеха любов с грубите воини. Наркотици се раздаваха с благоговение, а треперещите крещяха в екстаз от праха. Прогонваха се демони. Пречистването на Свещената война започна.

Мъжете на Бивника се събираха след церемониите, да обменят слухове или да обсъждат покварата на езичниците. Шегуваха се, че жената на Скайелт трябва да е по-мъжествена от Чеферамуни, или че нансурите предпочитат да се приемат един-друг през задника, поради която причина и маршируваха в толкова стегнати формации. Тормозеха скатаващи се роби и виеха към жените, носещи кошници с пране от река Фаюс. И по навик се мръщеха на странните групи чужденци, които неспирно бродеха из лагера.

Толкова много… Такова величие.

Наюр остави утемотския лагер зад гърба си и подкара коня на север през оголената пустош. Подмина няколко стада добитък, като махаше с нежелание на далечните конници — просто въоръжени деца, — които ги пазеха. Утемотският народ беше оредял — не бяха много по-различни от бродещите племена на североизток, които трябваше да гонят от време на време от земите си. Катастрофата при Киют взе по-висока цена от тях, отколкото от много други скилвенди и сега техните братовчеди на юг, куотите и енутилите, нападаха пасищата им когато пожелаеха. Въпреки че Наюр бе постигнал много с малко средства в междуплеменната война, той знаеше, че утемотите са изправени пред изтребление. Дори нещо толкова просто като още една лятна суша щеше да ги обрече на гибел.

Той превали един гол хълм и пришпори жребеца си през храсталаци и придошли от пролетта потоци. Слънцето беше бяло и далечно и сякаш не хвърляше сенки. Въздухът миришеше на отстъплението на зимата, на влажна земя под сухата трева. Степта се ширна пред него, набраздена от сребристи вълни, вдигнати от вятъра. На половината път до хоризонта се издигаха могилите на прадедите му. Бащата на Наюр беше погребан там, както и всички бащи от рода му, до самото начало.