Р. Бакър - Тъмнината, която предхожда

Откри, че изпитва нещо, което не може да опише — поне не в началото. Нещо, което никога преди не бе изпитвала. И в обятията му го чувстваше по-силно, отколкото където и да било другаде.

Изминаха дни, преди да разбере.

Чувстваше се в безопасност.

Подобно осъзнаване не беше маловажно. Преди да я осени, се боеше, че започва да се влюбва в Сарсел. И за известно време любовта, която изпитваше към Акамиан, почти й се струваше лъжа, увлечението на едно изолирано момиче към мъж от света. Докато се дивеше на удобството, което изпитваше в прегръдката на Сарсел, тя осъзна, че обмисля отчаянието в чувствата си към Акамиан. Едното изглеждаше правилно, а другото — погрешно. Не трябваше ли любовта да изглежда правилно?

Не, осъзна Езменет. Боговете наказваха подобна любов с ужаси.

С мъртви дъщери.

Ала не можеше да каже това на Сарсел. Той никога не би разбрал… за разлика от Акамиан.

— Обичаш го — повтори глухо рицарят-командир. — Вярвам ти, Езми. Приемам го… Но той обича ли те? Може ли да те обича?

Тя се намръщи.

— И защо не?

— Защото е магьосник . Схоластик , в името на Седжен!

— Мислиш ли, че ме интересува дали е прокълнат?

— Не. Естествено, че не — отвърна той меко, сякаш се опитваше да поднесе нежно тежки истини. — Казвам ти го, защото схоластиците не могат да обичат, Езми — а тези от Завета още по-малко.

— Достатъчно, Сарсел. Нямаш представа за какво говориш.

— Наистина ли? — каза той, а в гласа му се долавяше болезнена насмешка. — Кажи ми, каква роля играеш ти в илюзиите му, а?

— Какво имаш предвид?

— Ти си неговата котва, Езми. Той се е прикрепил към теб, защото ти го обвързваш с реалността. Но ако тръгнеш с него, ако захвърлиш живота си и отидеш при него, ще бъдеш просто един от двата кораба в морето. Скоро, съвсем скоро, ще изгубиш брега от поглед. Лудостта му ще те погълне. Ще се събудиш с пръстите му около врата си и името на някоя отдавна, отдавна умряла жена, което ехти от…

— Достатъчно , Сарсел!

Той я изгледа.

— Ти всъщност му вярваш , нали?

— В какво да вярвам?

— В цялата тази лудост, която ломотят. Консулта. Втория апокалипсис.

Езменет облиза устни и не отговори. Откъде се бе появил този срам?

Той кимна бавно.

— Разбирам… Няма значение. Няма да те виня за това. Прекарала си много време с него. Но има едно последно нещо, което бих искал да обмислиш.

Очите й горяха, когато примигна.

— Какво?

— Знаеш, че жените, дори любовниците, са забранени на схоластиците на Завета.

Тя изпита студ и болка, сякаш някой бе притиснал замръзнало желязо в сърцето й. Прочисти гърло.

— Да.

— Значи знаеш… — той облиза устни — … знаеш, че би могла да бъдеш най-много…

Тя го изгледа с омраза.

— Негова курва, Сарсел.

А какво съм за теб?

Рицарят коленичи пред нея и грабна дланите й в своите. Придърпа ги нежно.

— Рано или късно те ще го призоват обратно, Езми. Ще го принудят да те изостави.

Тя погледна в огъня. Сълзите прорязваха огнени бразди по бузите й.

— Зная.

Застанал на колене, рицарят-командир видя една сълза, застинала на горната й устна. Миниатюрно отражение на огъня блестеше в нея.

Той примигна и за миг се видя как чука устата на отрязаната й глава.

Нещото на име Сарсел се усмихна.

— Но аз те притискам — каза той. — Извинявай, Езми. Просто искам да… да видиш. Не да страдаш.

— Няма значение — каза тя меко и отбягна погледа му. Ала ръцете й стиснаха неговите.

Той освободи пръсти и нежно докосна коленете й. Помисли си за путката й, мазна, притисната здраво между краката й, и потрепери гладно. Да бъде там, където е бил Архитектът! Да прониква там, където той е прониквал. Това едновременно смиряваше и възбуждаше. Да се гмурка в пещта, разпалена от Стария татко!

Той се притисна към краката й.

— Ела — каза и се обърна към павилиона.

Видя кръв и сумтящ екстаз.

— Не, Сарсел — отвърна Езменет. — Трябва да помисля.

Той сви рамене и се усмихна слабо.

— Когато можеш, тогава.

Погледна към Ертига и Ханза, двете му робини, и с жест им нареди да бдят. После остави Езменет и влезе в павилиона на рицаря-командир. Изкикоти се сподавено, мислейки си за нещата, които щеше да й причини. Втвърди се в панталоните си; очертанията на лицето му потрепериха във възторг. Каква поезия щеше да изпише с ножа си върху й!

Фенерите светеха приглушено и хвърляха оранжеви сенки из кабинета на павилиона. Той се излегна на възглавниците, разположени пред ниска маса, покрита със свитъци. Спусна длан надолу по плоския си корем, сграбчи пулсиращия си член… Скоро. Скоро.