Р. Бакър - Тъмнината, която предхожда

Никой мъж, когото бе срещала преди, не беше толкова любопитен, колкото Кутиас Сарсел — дори Акамиан. Интересът й към нея бе просто ненаситен, сякаш намираше мизерния й живот за също толкова екзотичен, колкото й се струваше неговият на нея. И защо не? Домът Кутиас бе сред най-великите домове в Конгрегацията. За човек като Сарсел, отхранен с мед и месо и обгрижван от роби, преживявания като нейните бяха по-далечни от мистичния Зеюм.

— Откак се помня — бе й споделил той, — винаги са ме привличали плебеите, бедните… онези, които предоставят благините, върху които живее моят сой. — Той се изкикоти. — Баща ми ме порицаваше, че си играя на клечки с робите на полето или че се крия в помещенията на прислугата, докато се опитвам да зяпам под полите…

Тогава тя го цапна игриво.

— Мъжете са кучета. Единствената разлика е, че душат задниците с очите си.

Той се засмя и възкликна:

— Ето! Затова ценя толкова компанията ти! Да живееш живот като твоя е едно, но да можеш да го говориш , да го споделяш, е съвсем различно. Затова съм твой предан последовател, Езми. Твой ученик.

Как можеше това да не я замае? Когато гледаше в прекрасните му очи, с ириси, кафяви като плодотворната земя, и бяло като влажни перли, се виждаше отразена по начин, какъвто дотогава не смееше дори да си представя. Виждаше някакъв невероятен човек, някой извисен, а не принизен от страданието й.

Но сега, докато го гледаше как стиска юмруци на светлината на огъня, очите му я отразяваха като жестока.

— Казах ти — прошепна внимателно. — Обичам го.

Не теб… Него.

Езменет не можеше да си представи двама по-различни мъже от Акамиан и Сарсел. В някои отношения разликите бяха очевидни. Рицарят-командир беше безскрупулен, нетърпелив и нетолерантен. Преценката му бе незабавна и неотменима, сякаш нещата ставаха наред, само защото той ги е обявил за такива. Съжаленията му бяха малко и никога катастрофални.

В други отношения обаче разликите бяха по-тънки… и по-издайнически.

В първите дни след като я спаси, Сарсел й се струваше напълно неопознаваем. Въпреки че гневът му беше див, изразен със силата на детинско избухване и убеждението на пророчески съд, той никога не си го изкарваше на онези, които го бяха разгневили. Въпреки че се приближаваше към всяко препятствие като към нещо, което трябва да бъде премазано, дори към незначителните проблеми, изпълващи административното ежедневие, методите му всъщност бяха елегантни, а не груби. Арогантността му беше лекомислена, но въпреки това никога не го заплашваше критицизъм и бе доста по-способен от много други хора да се смее на собствената си глупост.

Този мъж й изглеждаше като парадокс, едновременно осъдителен и примамлив. Ала после тя осъзна: той бе кьинета , кастов благородник. Докато сутенти , кастовите слуги като нея или Акамиан, се бояха от други, от себе си, от сезоните, от глада и така нататък, Сарсел се боеше само от конкретни детайли: че някой си може да каже нещо си, че дъждът може да отложи лова му. И Езменет разбра, че това променя всичко. Акамиан беше може би не по-малко темпераментен от Сарсел, ала страхът правеше гнева му горчив, склонен към омраза и негодувание. Той също можеше да е арогантен, но заради страха си изглеждаше истеричен, вместо уверен, а това със сигурност не водеше до противоречия. Заслонен от кастата си, на рицаря-командир никога не му се бе налагало, както на бедняците, да се бои от страстите си. В резултат той разполагаше с непробиваема самоувереност. Чувстваше. Действаше. Осъждаше. Страхът, че може да греши, който бе толкова основна част от Акамиан, просто не съществуваше за Кутиас Сарсел. Докато магьосникът бе невеж за отговорите, рицарят не знаеше, че има въпроси. А никоя увереност, смяташе Езменет, не би могла да бъде по-силна.

Ала тя не бе предвидила последиците от размишленията си. Осъзнаването й бе последвано от смущаващо усещане за интимност. Когато въпросите и закачките му, дори начинът, по който правеше любов, дадоха ясно да се разбере, че той иска повече от праскови, за да подслади пътя си към Момемн, Езменет откри, че го гледа тайно, докато е заедно с хората си, мечтаейки, чудейки се…

Разбира се, тя намираше много негови страни за нетърпими. Начинът, по който умееше да игнорира. Способността му на жестокост. Въпреки галантността си, понякога й говореше по начина, по който овчар използва гегата си — с постоянни поправки, когато мислите й тръгнат в нежелана посока. Ала веднъж щом разбра произхода на тези склонности, Езменет започна да ги вижда повече като черти, присъщи на неговия вид, отколкото като дефекти на характера. Когато един лъв яде, той не убива. Когато един благородник взима, той не краде.