Р. Бакър - Тъмнината, която предхожда

Денят бе дълъг и изпълнен с надежда и тревога.

Прояс бе приятел и довереник на Майтанет. Ако някой можеше да изкопчи информация от светия шриах, това беше той. И защо да не го стори? Толкова голяма част от това, което представляваше и което караше другите да го наричат Слънчевия принц, бе заслуга на стария му ментор — на Друсас Акамиан.

Не се бой, Инрау… Той ми е задължен.

После слънцето залезе, а от Зинемус още нямаше вест. Съмнението го завладя, а скоро след това и алкохолът. Страхът правеше неизказаните му твърдения кухи и той ги изпълваше с гняв и омраза.

Аз го създадох! Направих от него това, което е днес! Не би посмял! После съжали за тези сурови мисли и се отдаде на спомени от миналото. Представи си Прояс като момче, разплакано и стиснало ръката си, дотичало през сумрака на лешникова горичка, насред слънчевите копия, пронизали короните на дърветата.

— Катери се в книгите, глупчо! — бе му извикал той. — Техните клони никога не се чупят.

Спомни си и как се натъкна на Инрау в скрипториума и го гледаше скришом как с типичната за малки момчета досада рисува редица фалоси на чист лист.

— Буквите ли упражняваш, а?

— Синовете ми — прошепна той на пламъците. — Прекрасните ми синове.

Накрая чу как няколко конници се приближават по тъмните пътеки. Видя Зинемус, повел малък отряд конрийски рицари. Маршалът слезе от коня в сенките, а после дойде при огъня, разтърквайки врата си. Очите му имаха изтощения вид на човек, изправен пред последната си тежка задача.

— Няма да те види.

— Сигурно е невероятно зает — изпелтечи Акамиан — и изтощен! Какъв глупак съм само. Може би утре…

Зинемус въздъхна тежко.

— Не, Ака. Той няма да те види.

Близо до сърцето на известния Кампосейски площад на Момемн, Акамиан се спря пред маса със стоки от бронз. Без да обръща внимание на гримасата на собственика, той вдигна голяма излъскана чиния и се престори, че я оглежда за несъвършенства. Обърна я на всички страни и се вгледа в размазаното отражение на тълпите, които се движеха зад него. Тогава отново видя мъжа, привидно пазарящ се с продавач на салами. Гладко избръснат. Черна коса, подрязана в неравни линии като на роб.

Носеше синя ленена туника под роба на ивици по нилнамешка мода. Акамиан забеляза размяна на медници в сянката на сергията. Отражението на мъжа се обърна и слънчевата светлина го озари. В ръката си държеше салам, притиснат в парче хляб. Отегчените му очи пребродиха гъмжащия от хора пазар, спирайки се на различни неща. Отхапа малка хапка, а после се загледа в гърба на Акамиан.

Кой си ти?

— Какво е това? — извика продавачът. — Зъбите си за дупки ли гледаш?

— За чума — каза мрачно магьосникът. — Боя се, че съм пипнал чума.

Нямаше нужда да поглежда мъжа, за да знае какъв ужас предизвикваха подобни думи. Една жена, която тъкмо оглеждаше купи за вино, побърза да се скрие в тълпата.

Акамиан видя как отразената фигура спокойно се отдалечава от масата на продавача на салами. Въпреки че се съмняваше да е в непосредствена опасност, не можеше да пренебрегне факта, че го следяха. Този мъж най-вероятно принадлежеше на Алените кули, които без съмнение бяха заинтересувани от него по очевидни причини, или може би дори на императора, който шпионираше всички просто за да шпионира всички. Ала винаги съществуваше и шансът да е пратен от Колегията на Лутимае. Ако Хилядата храма бяха убили Инрау, те вероятно знаеха, че магьосникът е тук. И ако случаят беше такъв, Акамиан трябваше да разбере какво знае този мъж.

Той се усмихна и подаде чинията на продавача на бронз, който отскочи, сякаш му предлагат пламтящ въглен. Акамиан вместо това я хвърли насред блестящата купчина, привличайки няколко погледа с дрънченето. Нека си мисли, че спорим.

Ала ако искаше да се изправи срещу човека, въпросът беше повече къде, отколкото как. Кампосеа определено не беше подходящо място.

Може би някоя странична алея.

Когато излезе от площада, Акамиан видя ято птици, които кръжаха над великите куполи на храма Ксотей, чийто силует се издигаше високо над жилищата, обграждащи северния край на пазара. Източно от храма се издигаше скелето, построено чрез мрежа от въжета около един наклонен на една страна обелиск — последният дар на императора за храмовия комплекс Кмирал. Направи му впечатление, че паметникът е по-малък от обелиските, издигащи се сред дима отвъд.

Той си проправи с бутане път на север през гъмжилото от хора и викащи търговци, търсейки пролука между сградите, която щеше да бележи някой рядко използван изход от пазара. Вярваше, че мъжът още го следва. Почти се препъна в един паун, чиято опашка, наподобяваща ядосани червени очи, бе разгърната изцяло. Нансурите смятаха тези птици за свещени и им позволяваха да бродят свободни в градовете си. После забеляза жена, седнала на прозореца на едно от близките жилища, и за момент си помисли за Езменет.