Р. Бакър - Тъмнината, която предхожда

Изглежда нансурите бързо се бяха научили: за алените схоластици всяка причина за подозрение, била тя капчица пот или близост с непознат, бе равнозначна на предателство. А никой не предаваше Алените кули.

Ала всички тези задачи бяха просто рутина. През цялото време Акамиан си мислеше: След това, Инрау. Ще се погрижа за теб след това…

После дойде и „след това“. Нямаше кого да разпитва. Нямаше кого да наблюдава. Нямаше и кого, ако се изключеше Майтанет, да подозира.

Не му оставаше друго, освен да чака.

Разбира се, според докладите, които пращаше на ръководителите си от Завета в Атиерзус, той агресивно преследваше този намек или онова подхвърляне. Но всичко това бе просто част от пантомимата, която всички, дори фанатици като Наутцера, играеха. Бяха като изгладнели мъже, които вечеряха с трева. Когато умираш от глад, защо да не изградиш илюзията, че се храниш обилно?

Ала този път илюзията му носеше гадене, а не успокоение. Причината изглеждаше достатъчно очевидна: Инрау. Пропадайки в ямата, която представляваше Консултът, Инрау бе стигнал твърде надълбоко, за да бъде изваден с един доклад.

Така че Акамиан започна да издирва начини да умъртви сърцето си или поне да премахне някои от самообвиненията от мислите си. Когато дойде Прояс , казваше той на мъртвия си ученик. Ще се погрижа за теб, когато дойде Прояс.

Започна да пие по много: най-вече неразредено вино; малко анпой, когато Зинемус бе в особено добро настроение; и юрса , ужасния ликьор, който галеотите правеха от развалени картофи. Пушеше маково масло и хашиш, ала остави второто, когато границата между трансовете и Сънищата се срина.

Започна да препрочита малкото класики, които Зинемус беше донесъл със себе си. Смееше се над Третия и Четвъртия анализ на Айенсис, осъзнавайки за пръв път тънкото чувство за хумор на философа. Мръщеше се на римите на Протатис, които му се струваха твърде претрупани, макар и преди двадесет години да мислеше, че говорят на езика на собствената му душа. И както много пъти преди, отново започна да чете Сагите , само за да ги остави след броени часове. Или цветистата им неточност го вбесяваше до степен да почне да размахва ръце и да пуфти, или истината в тях го караше да плаче. Изглежда това беше урок, който трябваше да учи на всеки няколко години: да виждаш Апокалипсиса правеше невъзможно четенето на разкази за него.

В някои дни, когато бе твърде нервен, за да чете, се разхождаше из лагера, сред лабиринти и пътища толкова отдалечени от масива на Свещената война, че норсираите открито го наричаха „мангал“ заради цвета на кожата му. Веднъж петима тидони го изгониха с ножове от жалкия си стан, крещейки обиди и обвинения подире му. В други дни се разхождаше из калните и подобни на каньони улици на Момемн, сред различни площади и древния храмов комплекс Кмирал, а веднъж дори до портата на Имперския център. Неизбежно се озоваваше в компанията на курви, въпреки че не си спомняше да ги е търсил. Забравяше лица, не обръщаше внимание на имената. Наслаждаваше се на сумтящите тела, в мазнотата на търкането в немита кожа. После се прибираше в лагера, изпразнен от всичко, освен семето си.

Мъчеше се да не мисли за Езми. Зинемус обикновено се прибираше вечер и правеха по няколко хода на постоянно течащата игра на бенджука. После сядаха до огъня на маршала, подаваха си купа с питие, което конрийците наричаха перапта и настояваха, че прочиствала стомаха за вечеря, ала Акамиан смяташе, че кара всичко да има вкус на риба. След това вечеряха с това, което бяха успели да изровят робите на Зинемус. Някои нощи към тях се присъединяваха и офицерите на маршала — обикновено Динчас, Зенкапа и Ирисас — и времето, прекарано заедно, се състоеше от груби шеги и непочтителни клюки. Друг път оставаха само двамата и тогава говореха за по-сериозни и болезнени неща. А понякога, както тази нощ, Акамиан оставаше сам.

Вестта за конрийската флотилия пристигна още преди съмване. Зинемус напусна скоро след това, за да се подготви за пристигането на принца. Настроението му бе лошо и Акамиан не се съмняваше, че причината за това е в уплахата му от това какво ще стане, когато съобщи на Прояс за Калмемунис и Плебейската свещена война. Когато магьосникът му спомена възможността да го придружи, Зинемус просто го зяпна невярващо, а после излая:

— Той и така вероятно ще ме обеси!

Преди да потегли обаче, той подкара коня си до утринния огън и обеща на Акамиан, че ще каже на Прояс за присъствието и проблема му.