Р. Бакър - Тъмнината, която предхожда

Думите му бяха последвани от смях — достатъчно, за да накара Прояс да изскърца със зъби.

Когато принцът не каза нищо, Конфас продължи:

— Калмемунис е бил твой човек, както разбирам. Не е изненадващо, че искаш да обвиниш други, а не своите собствени хора. Но нека те уверя, че палатинът на Канампурея загина заради собствената си глупост.

— О, в това изобщо не се съмнявам, екзалт-генерале.

— Тогава ще приемеш поканата на императора да го посетиш в Андиаминските простори?

— За да говорим за договора, без съмнение.

— Наред с други неща.

— Бих желал първо да говоря с Готиан.

— Така да бъде, принце мой. Но може би ще ти спестя малко похабен дъх като ти кажа всичко, което би ти казал и върховният командир. Готиан ще ти обясни, че светият шриах смята твоя човек, Калмемунис, за еднолично отговорен за катастрофата в равнината Менгеда. И ще ти каже, че шриахът е бил дълбоко потресен от тази катастрофа и сега сериозно обмисля едничкото и изцяло оправдано изискване. А то наистина е оправдано, уверявам те. В родословното дърво на всяко благородно семейство в империята ще намериш имена на десетки, които са умрели във война за същите тези земи, които Свещената война ще превземе наново.

— Може би е така, Икурей, ала този път ние залагаме живота си в битката.

— Императорът разбира и оценява това. Именно затова е предложил да ви даде контрол над изгубените провинции… под знамената на империята, разбира се.

— Това не е достатъчно.

— Не, предполагам, че никога не е достатъчно, нали? Признавам, принце, че сме се озовали насред много странна спънка. За разлика от теб, домът Икурей не е известен с набожността си и сега, когато най-накрая браним достойна кауза, желанието ни бива оспорено. Ала скандалите, с които може да сме свързани, нямат отношение към истинността или лъжовността на твърденията ни. Не ни ли казва същото и самият Айенсис? Увещавам те, принце, да видиш отвъд недостатъците ни и да оцениш искането ни с чистата и сладка светлина на разума.

— А ако разумът ми подскаже друго?

— Ами тогава имаш примера на Калмемунис, нали? Колкото и да те боли да го признаеш, Свещената война се нуждае от нас.

Прояс отново не каза нищо.

Конфас продължи с отегчена усмивка:

— Така че и сам виждаш, Нерсей Прояс, и логиката, и обстоятелствата са на наша страна.

Когато принцът отново отказа да отговори, екзалт-генералът се поклони, а после му обърна гръб презрително. Следван от бляскавата си свита, той се отдалечи нагоре по плажа. Вълните ревнаха с подновена ярост, а вятърът довя дъжд от капчици върху Прояс и мъжете му. Водата бе ледена.

Принцът на Конрия направи всичко по силите си да скрие треперещите си длани. В битката за Свещената война току-що бе проведено сражение и Икурей Конфас го беше надвил пред собствените му хора — при това с лекота! Прояс осъзна, че всичките му проблеми досега щяха да са като комари в сравнение с екзалт-генерала и трижди проклетия му чичо.

— Ела, Зинемус — каза той разсеяно. — Трябва да се погрижим флотата да слезе на брега в някакво подобие на ред.

— Има още нещо, принце мой… Нещо, което забравих да спомена.

Прояс въздъхна дълбоко и се разтревожи от тремора, който насече дъха му.

— Какво има, Зин?

— Друсас Акамиан е тук.

Акамиан стоеше сам до огъня и чакаше Зинемус да се върне. Като се изключеха няколко роби и преминаващи наоколо Мъже на Бивника, лагерът около него бе изоставен. Хората на маршала още бяха на плажа, доколкото знаеше той, и помагаха на принца и сънародниците му да слязат от корабите. Усещането на платнените кухини около него го тревожеше. Тъмни и празни палатки. Студени огнища.

Акамиан осъзна, че всичко ще изглежда по точно този начин, ако маршалът и хората му бъдеха убити на бойното поле. Изоставени принадлежности. Места, където думи и погледи някога бяха затопляли въздуха. Липса.

Той потрепери.

Първите няколко дни след като се присъедини към Зинемус и Свещената война, Акамиан се бе занимавал със задачи, свързани с Алените кули. Разположи поредица от Защити около палатката си дискретно, за да не обижда инритските чувства. Откри един местен, който му показа пътя до вилата, обитавана от алените схоластици. Нарисува карти, състави списъци с имена. Дори нае трима малки братя, деца на ненаследствен шигекски роб, собственост на тидонски вожд, които да наглеждат пътя, водещ към вилата и да му докладват за всякакво по-сериозно движение. Нямаше какво друго да върши. Всеки негов опит да се сприятели с местния търговец, нает от Кулите да ги снабдява с продоволствия, се оказваше катастрофален. Когато Акамиан настоя, мъжът се опита буквално да го наръга с лъжица — не от някаква вярност към Кулите, а от ужас.