Р. Бакър - Тъмнината, която предхожда

Ако знаят за мен, значи знаят и за нея… Още една причина да спипа глупака, който го преследваше. В северния край на пазара подмина няколко кошари, претъпкани с овце и свине. Видя дори един огромен сумтящ бик. Предполагаше, че това са животни за жертвоприношение на култовите свещеници в Кмирал. После намери алеята си: тесен процеп между две тухлени стени. Подмина един слепец, седнал пред отрупана с дрънкулки черга, и навлезе сред влажния мрак.

Бръмченето на мухи изпълни ушите му. Видя купчини пепел и мазни вътрешности сред изсушените кости и мъртва риба. Задавящата гърлото воня бе изпълнена с гнилоч, но той отстъпи само колкото да е сигурен, че мъжът няма да го види незабавно. И зачака.

Вонята го накара да се закашля.

Помъчи се да се концентрира, припомняйки си изкривените думи на Напева, който щеше да използва, за да сграбчи ловеца си. Трудността на мислите зад тях го изнервяше както обикновено. Винаги изпитваше леко неверие в способността си да борави с магия, особено когато бяха минали дни без да промълви какъвто и да е Напев — както в този случай. Ала в тридесет и деветте си години със Завета уменията му — поне в това отношение — никога не го бяха предавали.

Аз съм схоластик.

Наблюдаваше озарените от слънцето фигури да преминават в двете посоки край входа на алеята. Но неговият човек все още го нямаше.

Мръсотията бе проникнала над ръба на сандалите му и сега се плъзгаше между пръстите му. Внезапно забеляза, че рибата между краката му трепери. Видя как една личинка изпълзява от празно очно дъно.

Това е лудост! Никой глупак не е достатъчно глупав, за да последва някого тук.

Излезе бързо от алеята, вдигна ръка срещу яркото слънце, за да огледа своето ъгълче от пазара.

Мъжът не се виждаше никъде.

Аз съм глупакът… Защо изобщо ме следеше?

Пухтейки от гняв, Акамиан изостави търсенето си и побърза да купи онези неща, заради които изобщо беше дошъл в Момемн.

Не беше научил нищо за Алените кули и дори по-малко за Майтанет и Хилядата храма, а Прояс все още отказваше да се срещне с него. Тъй като не можеше да намери нови книги за четене, а Зинемус бе започнал да го укорява за пиянствата му, Акамиан реши да се върне към една стара своя страст. Щеше да готви. Всички магьосници изучаваха в някаква степен алхимия, а всички алхимици, или поне онези, които си разбираха от работата, умееха да готвят.

Зинемус смяташе, че така се принизява, че готвенето е за жени и роби, ала Акамиан знаеше каква е истината. Маршалът и неговите офицери се мръщеха, докато не опитаха сготвеното, а после му отдаваха тиха почит, както на всеки опитен майстор на някое древно изкуство. Най-накрая магьосникът стана нещо повече от богохулен просяк на масата им. Душите им можеше и да са в опасност, но поне апетитът им му беше благодарен.

Ала патицата, празът, кърито и лукът бяха забравени, когато отново мерна мъжа, този път под стената на Гилгаликската порта, насред наплива от хора, които излизаха от града. Зърна профила му само за миг, ала нямаше съмнение. Същата неравна прическа. Същата износена роба.

Без да се замисли, Акамиан изпусна покупките си.

Сега е мой ред да следвам.

Помисли си за Езми. Дали знаеха, че е отседнал при нея в Сумна?

Не мога да рискувам да го изпусна, със или без свидетели.

Това бе типът прибързано действие, който Акамиан обикновено мразеше. Ала през годините бе открил, че обстоятелствата не са благосклонни към сложни планове и че почти всичко най-накрая, така или иначе, се разпадаше до подобни прибързани постъпки.

— Хей, ти! — извика той над рева, а после отново се изруга за глупостта. Ами ако онзи избягаше? Очевидно знаеше, че Акамиан го е забелязал. Иначе защо не го последва в алеята?

Ала за щастие мъжът не го чу. Магьосникът си проправи път към него, като през цялото време не изпускаше тила му от поглед. На няколко пъти го наругаха и дори отнесе няколко свирепи лакътя, докато пробиваше стената от хора, търсейки потните пролуки между тях. Но нищо не можеше да го отклони от мъжа. Тилът му се приближи.

— Мили Седжен, човече! — извика един напарфюмиран аинон вдясно от него. — Направи го отново и ще ти вкарам един шибан нож!

По-близо. Напевите на Принудата клокочеха из мислите му. Знаеше, че другите ще го чуят. Ще разберат. Богохулство. Каквото има да става, ще става. Трябва да го хвана! Още по-близо. Достатъчно близо…

Акамиан се пресегна, сграбчи рамото му и го обърна назад. За един миг успя само да го зяпа, останал без думи. Непознатият се намръщи и отблъсна ръката му.