Р. Бакър - Тъмнината, която предхожда

— Какво означава това? — изплю той.

— Аз… извинявам се — побърза да каже магьосникът, неспособен да отклони поглед от лицето. — Помислих ви за някой друг.

Но това беше той, нали?

Ако беше забелязал раната, причинена от магията, щеше да разпознае номера, ала нямаше нищо, само едно гневно лице. Просто беше направил грешка.

Но как?

Мъжът го изгледа презрително за момент, а после поклати глава.

— Пиян глупак.

За един кошмарен момент Акамиан просто се препъваше заедно с тълпата. Изруга се, че е изпуснал храната. Нямаше значение. Така и така готвенето беше за роби.

Езменет седеше сама до огъня на Сарсел и трепереше.

Отново имаше усещането, че е била хвърлена отвъд границата на възможното. Беше пътувала дотук, за да открие магьосник, само за да бъде спасена от рицар. И сега стоеше, зазяпана в безбройните лагерни огньове на една свещена война. Когато примижеше и зарееше поглед към стените на Момемн, дори успяваше да види двореца на императора, Андиаминските простори, издигащ се над мътното море. Гледката я накара да заплаче, не само защото най-накрая виждаше света, за който бе копняла толкова дълго време, но също така защото той й напомняше за историите, които някога разказваше на дъщеря си — онези, които продължаваше да разказва и след като детето бе заспало.

Знаеше, че винаги е била лоша в това отношение. Даровете й винаги бяха себични.

Лагерът на шриалските рицари заемаше висините на север от Момемн и над Свещената война, близо до терасирани склонове, които носеха следи от някогашна култивация. Тъй като Сарсел бе първи рицар-командир и единствено Инчеири Готиан беше над него в йерархията, павилионът му бе огромен в сравнение с тези на хората му. Той се издигаше, както Сарсел бе наредил, на края на терасата, така че Езменет да може да се диви на гледките, сред които я бе довел.

Две руси робини седяха на сламена постеля наблизо и тихо ядяха ориз, докато си мърмореха една на друга на майчиния си език. Езменет вече ги бе забелязала да хвърлят нервни погледи в нейна посока, сякаш се бояха, че крие някакъв глад, който не са задоволили. Те я бяха изкъпали, бяха втрили благовонни масла в кожата й и я бяха облекли в син муселин и копринена рокля.

Тя осъзна, че ги мрази заради това, че се боят от нея, но също така ги обичаше.

Все още можеше да вкуси подлютения фазан, който й бяха приготвили за вечеря.

Сънувам ли?

Чувстваше се като измамница — курва, която бе и шут, двойно прокълната, двойно принизена, ала изпитваше и огромна гордост, ужасяваща заради побърканата самонадеяност, която носеше. Това съм аз! , викаше нещо в нея. Такава, каквато съм наистина!

Сарсел й каза, че ще бъде така. Колко пъти й се беше извинявал заради неудобствата? Той пътуваше икономично, защото носеше важни послания за Инчеири Готиан, върховния командир на шриалските рицари. Ала я убеждаваше, че това ще се промени, щом достигнат войската на Свещената война, където обещаваше да я обзаведе с удобства, подхождащи на красотата и интелекта й.

— Ще бъде като светлина след дълъг мрак — бе й казал той. — Ще озарява и ще заслепява.

Тя прокара трепереща длан по украсената с брокат коприна, която се лееше по скута й. На светлината на огъня не можеше да види татуировката на лявата си длан.

Харесва ми този сън.

Останала без дъх, вдигна китката до устните си и вкуси горчивината на благовонно масло.

Капризна курва! Спомни си защо си тук!

Обърна лявата си длан към огъня, бавно, сякаш да изсуши пот или роса, и видя как татуировката изплува от сенките между сухожилията й.

Това… това съм аз.

Застаряваща курва.

Всеки знаеше какво се случва със старите курви.

Без предупреждение Сарсел изплува от мрака. Езменет смяташе, че той има тревожен афинитет към нощта, сякаш вървеше със , вместо през нея. И то въпреки шриалските си одежди.

Спря се и я загледа, без да продума.

— Той всъщност не те обича. Не и наистина.

Езменет вдигна очи над огъня и издиша тежко.

— Намери ли го?

— Да. Лагерува при конрийците… както ти каза.

Част от нея намираше нежеланието му да говори за умилително.

— Но къде , Сарсел?

— Близо до Ансилинската порта.

Тя кимна и отмести нервно поглед.

— Запитала ли си се защо , Езми? Ако ми дължиш каквото и да е, това е този въпрос…

Защо него? Защо Акамиан?

Беше му казала много за Ака, осъзна внезапно. Твърде много.