Р. Бакър - Тъмнината, която предхожда

— Ах, да — каза тих глас. — Обещанието за освобождение. — Дъх, сякаш поет през тръстика. — Аз съм един от създателите ти и все пак гениалността на производството ти все още ме кара да изпитвам неверие.

— Архитекте? — ахна нещото, наречено Сарсел. — Татко? Защо рискуваш? Ами ако някой види белега ти?

— Една драскотина не се различава сред толкова много. — Последва плясък на криле и сухо тракане, когато един гарван кацна на масата. Плешива човешка глава се полюшваше на врата му, сякаш за да се раздвижи от схващане. — Всеки, който ме усети, няма да обърне внимание на белега ми. Алените схоластици са навсякъде.

— Дойде ли време? — попита нещото, наречено Сарсел. — Дошло ли е времето?

Усмивка, не по-голяма от извивка на нокът.

— Скоро, Маенджи. Скоро.

Едно крило се разгъна и се пресегна, прокарвайки линия по гърдите на Сарсел. Главата му се стрелна настрани, крайниците му застинаха. От чатала до върховете на пръстите, по кожата му пробяга екстаз. Изпепеляващ екстаз.

— Значи тя стои при теб? — попита Синтезът. — Не тича при него?

Върхът на крилото продължи мързеливата си ласка.

Нещото, наречено Сарсел, изстена.

— Засега…

— Споменавала ли е нощта си с мен? Каза ли ти нещо?

— Не. Нищо.

— И все пак се преструва… на открита, сякаш споделя всичко?

— Да, Стари татко.

— Както и подозирах… — Дребно намръщване. — Тя е много повече от обикновената курва, за която я помислих, Маенджи. Тя е ученик в играта. — Гримасата се превърна в усмивка. — Все пак е курва за дванадесет таланта…

— Трябва ли… — Маенджи изпита дълбоко пулсиране между ректума си и основата на фалоса. Толкова близо. — Тр-трябва ли да я убия? — Той се изви назад от агонията, която му носеше досегът с крилото. Моля те! Татко, моля те!

— Не. Тя не тича при Друсас Акамиан, а това означава нещо… Животът й е бил твърде труден, за да не претегли лоялността си срещу предимствата. Все още може да се окаже полезна.

Крилото се оттегли и се сгъна зад лъскавия гръб. Миниатюрни клепки се затвориха, а после се отвориха отново над очи като стъклени мъниста.

Маенджи вдиша треперливо. Без да мисли, сграбчи фалоса си с дясната си ръка и започна да търка главичката му с палец.

— Ами Атиерзус? — попита той задъхано. — Те подозират ли нещо?

— Заветът не знае нищо. Те просто пращат глупак на глупава мисия.

Той отпусна хватката си и преглътна.

— Вече не съм толкова сигурен, че Друсас Акамиан е глупак, Стари татко.

— Защо?

— След като отнесох посланието на шриаха до Готиан, срещнах Гаорта…

Малкото лице се намръщи.

— Срещал си се с него? Позволил ли съм това?

— Н-не. Но курвата ме помоли да открия Акамиан за нея, а знаех, че Гаорта е назначен да го следи.

Малката глава започна да се люшка наляво-надясно.

— Боя се, че търпението ми ме изоставя, Маенджи.

Нещото, наречено Сарсел, притисна потни длани в дрехите си.

— Друсас Акамиан е видял Гаорта да го следи.

— Какво е направил?!

— На Кампосейския пазар… Но глупакът не знае нищо, Стари татко! Нищо. Гаорта е успял да смени лица.

Синтезът подскочи до махагоновия ръб на масата. Въпреки че изглеждаше лек като кухи кости и навит папирус, то носеше намек за нещо огромно, за левиатан, който се носи сред водите едновременно във всички посоки. Очите му бълваха светлина.

КАК

Изрева то през онова, което минаваше за душа при Маенджи.

МРАЗЯ

Разбивайки каквито и мисли, каквито и страсти да наричаше свои собствени.

ТОЗИ СВЯТ.

Премазвайки дори неутолимия глад, всепоглъщащия копнеж…

Очи като два Гвоздея на Небесата. Див смях на хиляда години лудост.

ПОКАЖИ МИ, МАЕНДЖИ…

Крилете го обгърнаха, закриха фенерите и оставиха само малко бяло лице, обгърнато в чернота, просто изражение на нещо ужасяващо, колосално…

ПОКАЖИ МИ ИСТИНСКОТО СИ ЛИЦЕ.

Нещото, наречено Сарсел, почувства изражението си да се отпуска и разтваря… Като краката на Езменет.

Пролетта дойде и мрежата от полета и горички, обгърнала Момемн, отново се изпълни с инрити, много по-добре въоръжени и многократно по-опасни от онези, умрели в Гедеа. Новините за заколението в равнината Менгеда висяха като покров над Свещената война в продължение на много дни. „Как е възможно?“, питаха се всички. Ала осъзнаването на трагедията бързо утихна, потъпкано от слуховете за арогантността на Калмемунис, от докладите за отказа му да се подчини на призивите на Майтанет. Да се опълчи на Майтанет! Всички се дивяха на подобна глупост, а свещениците им напомняха колко труден е пътят, какви прекършващи изпитания ги очакват, ако се отклонят от верния курс.