Р. Бакър - Тъмнината, която предхожда

Защо бе дошъл тук? Каква цел можеше да има подобно самотно поклонение? Нищо чудно, че племето го мислеше за луд. Той предпочиташе съвета на мъртвите пред този на мъдрите.

Рошавият силует на лешояд се надигна от погребалните могили и се понесе като хвърчило, а после изчезна от поглед. Изминаха няколко мига, преди Наюр да осъзнае колко необичайно е това. Нещо беше умряло тук — наскоро. Нещо непогребано или неизгорено.

Той пришпори жребеца си, загледан между могилите. Лицето му изтръпна от вятъра, който рошеше косата му.

Откри първия мъртвец недалеч от най-близката могила. Две черни стрели, изстреляни достатъчно отблизо, за да пронижат плочите на нагръдника, стърчаха от гърба му. Наюр слезе от коня и огледа земята наоколо, разделяйки тревите с длан и пръсти. Намери следи.

Сранки. Сранки бяха убили този човек. Той огледа отново могилите, в търсене на следи сред тревата. Заслуша се. Чуваше само вятъра и от време на време гневните писъци на далечните лешояди.

Мъртвецът не беше осакатен. Сранките не бяха приключили. Наюр обърна трупа с крак; стрелите се счупиха със сух пукот. Сивото лице зяпаше към небето, извито в смъртта, ала сините очи не бяха потънали. Мъжът беше норсирай — русата коса му каза поне това. Но кой беше? Част от банда грабители, превъзхождани числено и преследвани на юг от сранките? Беше се случвало и преди.

Наюр сграбчи юздата на коня си и го приведе надолу. Извади меча си, а после, все така приведен, притича по земята. Скоро се озова сред могилите…

Където намери втория мъртвец. Този бе умрял лице в лице с врага. Счупена стрела стърчеше от задната част на лявото му бедро. Ранен, принуден да се откаже от бягството, а после убит по типичния за сранките начин: изкормен и удушен със собствените си черва. Но ако се изключеше отвореният му корем, не се виждаха други рани. Наюр коленичи и сграбчи една от студените ръце на трупа. Опипа мазолите му. Твърде меки. Значи не бяха грабители. Поне не всички. Кои бяха тези хора? Що за чуждоземни глупаци — при това от някой град — биха рискували опасността от сранките, за да пътуват в земята на скилвендите ?

Вятърът промени посоката си и му разкри колко се е приближил до лешоядите. Той бързо отскочи наляво, за да може да се промъкне до привидно най-голямото струпване на мъртъвци иззад една от по-големите могили. На половината път към върха й, се озова пред първото от телата на сранките, с наполовина отрязана глава. Като всички мъртви сранки, то беше кораво като камък, с напукана и лилаво-черна кожа. Лежеше свит като куче, все още стиснал костния си лък. От позата му и стъпканата трева, Наюр разбра, че е бил поразен на върха на могилата, достатъчно силно, за да падне почти до долу.

Малко по-нагоре намери и оръжието, което го беше убило. Желязна брадва, черна и с наниз от човешки зъби около дръжка от човешка кожа. Сранк, убит от сранкско оръжие.

Какво бе станало тук?

Наюр внезапно осъзна с пълна яснота, че е коленичил върху склона на могила , насред мъртвите си прадеди. Отчасти бе разгневен от това светотатство, но страхът му превъзхождаше чувството. Какво можеше да значи това?

Дишайки плитко, той се прокрадна до хребета.

Лешоядите се бяха струпали около основата на съседната могила, приведени над плячката си, а вятърът рошеше перата на гърбовете им. Шепа гарги се щураха около тях, подскачайки от лице на лице. Плячката им бе покрила земята: труповете на сранки, проснати или присвити един срещу друг, разпръснати по повърхността на могилата, на места дори натрупани на купчини, с глави, люлеещи се от счупени вратове, и лица, стиснати в хватката на безжизнени ръце и крака. Толкова много! Само върхът беше чист.

Последният отпор на един-единствен мъж. Невъзможен отпор.

Оцелелият седеше с кръстосани крака на самия връх на могилата, с ръце, облегнати на коленете, и с приведена глава под блестящия диск на слънцето. Бледите линии на степта го ограждаха като рамка.

Никое животно не притежаваше толкова чувствителни сетива, колкото лешоядите; само след миг те започнаха да грачат тревожно и се понесоха по вятъра на големите си дрипави криле. Оцелелият вдигна глава и ги видя как отлитат. После, сякаш сетивата му бяха не по-малко чувствителни от тези на птиците, се обърна към Наюр.

Вождът на утемотите не можа да различи много от лицето му. Дълго и с едри черти, но орлово. Сини очи, може би, но това бе просто догадка заради русата коса.

Но въпреки това Наюр си помисли с ужас: Познавам този мъж…