Р. Бакър - Тъмнината, която предхожда

За миг Наюр забрави да диша. Беше преброил само шестнадесет лета през годината, когато братовчед му Окияти се върна в лагера с Анасуримбор Моенгхус. Окияти и бойната му дружина бяха отнели мъжа от група сранки, пътуващи през Сускара. Това само по себе си бе достатъчно, за да предизвика интерес към чужденеца: малцина преживяваха подобно пленничество. Окияти повлече мъжа до юртата на Скийота и с груб смях каза:

— Сега е в по-нежни ръце.

Скийота си присвои Моенгхус и го подари на първата си жена, родната майка на Наюр.

— Заради синовете, които си ми родила — каза той. И Наюр си помисли: Заради мен.

През цялото време Моенгхус само гледаше, а сините му очи блестяха от разбитото лице. Когато погледът му за момент се спря на сина на Скийота, Наюр му се изсмя с юношеско презрение. Мъжът представляваше просто купчина дрипи, бледа кожа, кал и съсирена кръв — поредния пречупен чужденец, по-жалък от животно.

Ала сега той знаеше, че това е било именно представата, която дуниайнът е искал да добият похитителите му. За такъв като него дори падението бе полезно средство — може би най-полезното.

След това Наюр виждаше новия роб от време на време да плете въжета, да обработва кожа, да носи чували с тор за огньовете и други подобни задачи. Мъжът се суетеше по същия начин като другите, движеше се със същата прибързаност, сякаш костите му са кухи. Ако младият утемот го забелязваше изобщо, то бе само заради произхода му. Ето… ето го онзи, който е оцелял от сранките. Наюр го гледаше за момент, преди да продължи по пътя си. Но колко време го бяха оглеждали онези мрачни очи след това?

Изминаха няколко седмици преди Моенгхус изобщо да го заговори. Той подбра момента добре: нощта, когато Наюр се завърна от Ритуала на пролетните вълци. Олюлявайки се от загуба на кръв, той се дотътри у дома в мрака, а главата на вълка бе завързана за пояса му. Свлече се пред входа на майчината си юрта и докато вдишваше и издишваше хрипливо, по голата земя под него капеше слюнка. Моенгхус бе онзи, който го откри, и именно той превърза отворените му рани.

— Убил си вълка — каза робът, докато го вдигаше от прахта. Сенчестият лагер заплува около лицето му и въпреки това блестящите очи изглеждаха също толкова неподвижни и стабилни, колкото Гвоздея на Небесата. В болката си Наюр откри срамен уют в тези чуждоземни очи — убежище.

Той отблъсна ръцете на мъжа и изграчи:

— Но не стана както трябваше.

Моенгхус кимна.

— Убил си вълка.

Убил си вълка.

Тези думи. Тези впримчващи думи! Моенгхус бе видял болката му и бе промълвил единствените думи, които можеха да успокоят сърцето му. Нищо не бе станало така, както трябваше, ала ето, че резултатът беше какъвто се полага. Той беше убил вълка.

На следващия ден, докато Наюр се възстановяваше в мрака на майчината си юрта, Моенгхус му донесе яхния от див лук и заешко. След като димящата купа премина от едните ръце в другите, прекършеният мъж погледна нагоре, вдигна лице над превитите си рамене. Всички белези на робството — покорното изгърбване, плиткото дишане и стрелкащите се страхливи очи — изчезнаха. Трансформацията стана толкова внезапно и бе така пълна, че за няколко мига Наюр можеше само да го зяпа удивен.

Ала един роб да погледне воин в очите бе повод за ярост, така че младежът взе робската пръчка и го наби. Сините очи не бяха изненадани и останаха впити в него през цялото време, дърпайки неговите с обезпокоително спокойствие, сякаш му прощаваха за… невежеството. Наюр не го наказа наистина, също както не изпита и истинския гняв, който трябваше да тласка пръчката му.

Втория път, когато Моенгхус посмя да го погледне, той го наби свирепо — толкова свирепо, че после майка му го сгълча и го обвини, че умишлено поврежда собствеността й. Наюр й каза, че мъжът е нагъл, ала сърцето му се гърчеше в срам. Дори тогава той знаеше, че не яростта, а отчаянието е движело ръката му. Дори тогава знаеше, че Моенгхус е откраднал сърцето му.

Чак години по-късно разбра как тези побоища го бяха обвързали с чужденеца. Насилието между мъже пораждаше необяснима интимност — Наюр бе оцелял в достатъчно битки, за да разбира това. Наказвайки Моенгхус от отчаяние, той бе демонстрирал нужда. Ти трябва да бъдеш мой роб. Трябва да ми принадлежиш! А демонстрирайки нужда, бе отворил сърцето си и бе пуснал змията да влезе.

Третия път, когато Моенгхус срещна погледа му, Наюр не посегна за пръчката си. Вместо това попита: