Р. Бакър - Тъмнината, която предхожда

През първата й нощ като чужда собственост беше избита голяма част от глупостта й. Тя доста бързо научи, че няма нищо — нито унижение, нито жестокост или извращение — което не би извършила, за да усмири мъжете и тежките им пестници. Като конкубинка на Гаунумите, Серуей живееше в постоянно напрежение, прикована между омразата на жените им и капризните апетити на мъжете. Тя беше нищо, всички й го повтаряха. Нищо. Просто поредната безполезна норсирайска слива. Тя почти им вярваше.

Скоро започна да се моли на този или онзи син на патридомоса да я посети — дори онези, които бяха жестоки. Флиртуваше с тях. Прелъстяваше ги. Беше насладата, с която черпеха гостите си. Ако не беше гордостта от обожанието им, удоволствието от радостта им, какво друго имаше в живота си?

В огромната вила на дома Гаунум имаше светилище, изпълнено с малки идоли на предците на Дома. Тя много често коленичеше и се молеше там. Винаги молеше за милост. Усещаше мъртвите Гаунуми във всеки ъгъл на мястото, чуваше злобния им шепот и той я изпълваше с ужасни предчувствия. Така че тя молеше и молеше неспирно за милост.

После, сякаш в отговор на молитвите й, самият патридомос, който винаги й се бе струвал някакъв далечен среброкос бог, я срещна в градините. Сграбчи брадичката й и възкликна:

— В името на боговете! Ти си достойна за самия император, момиче… Тази вечер. Очаквай ме тази вечер.

Как само танцува душата й през онзи ден! Достойна за императора! Как внимателно се избръсна и си сложи най-добрите парфюми в очакване на посещението му. Достойна за императора! И как плака, когато той не дойде.

— Не тъжи, Серчаа — казаха й другите момичета. — Той предпочита малки момчета.

В продължение на няколко дни след това тя мразеше малките момчета.

Но продължи да се моли на идолите, въпреки че сега плоските им малки личица сякаш й се смееха. Тя, Серуей, трябваше да означава нещо, нали? Искаше само някакъв знак, нещо, каквото и да е… Накрая дори пълзеше пред тях.

Тогава един от синовете на патридомоса, Перистус, я взе в леглото си заедно с жена си. В началото на нея й дожаля за съпругата — момиче с лице на мъж, събрано с Гаунум Перистус, за да подсигури съюз между домовете им. Ала докато той използваше Серуей, за да събере семе, което да посее в утробата на жена си, тя чувстваше омразата на другата, все едно споделяше леглото с малък огън. Така че, само за да напакости на брантията, тя започна да вика, да разпалва страстта на Перистус с курвенски думи и дела, и накрая открадна семето му за себе си.

Грозната съпруга плака, крещя като полудяла и колкото и да я удряше Перистус, не спираше да вие. Макар и смутена от ликуването, което това предизвика, Серуей побърза да изтича до светилището, за да благодари на предшествениците на Гаунум. А скоро след това, когато осъзна, че носи детето на Перистус, открадна един от гълъбите на коняря и го пожертва в тяхно име.

По време на шестия месец на бременността й, жената на Перистус прошепна:

— Три месеца до погребението, а, Серчаа?

Ужасена, Серуей отиде при самия Перистус, ала той я зашлеви и я изгони. Тя не представляваше нищо за него. Така че момичето се върна при Гаунумските идоли. Предложи им каквото и да е, всичко. Ала детето й се роди синьо. Синьо като жреците на Джукан.

И все пак Серуей продължи да се моли — този път за отмъщение. Молеше се на Гаунумите за унищожението на Гаунумите.

Година по-късно патридомосът напусна вилата с всичките си мъже. Набиращата сила Свещена война бе станала неуправляема и императорът се нуждаеше от всичките си генерали. После пристигнаха скилвендите. Пантерут и мунуятите.

Варварите я откриха в светилището и с крясъци строшиха каменните идоли в пода.

Вилата беше погълната от пламъци и почти всички грозни гаунумски жени и грозните им гаунумски деца бяха изклани. Съпругата на Барастас, по-младите конкубинки и по-красивите робини бяха извлечени през портите като добитък. Серуей крещя като другите, плака за горящия си дом. Дома, който мразеше.

Кошмарно страдание. Бруталност. Различна от всичко, което бе изстрадала до момента. Всяка от тях бе вързана за седлото на мунуятски воин и те ги караха да тичат по целия път до Хетанта. Нощем те се гушеха една в друга, плачеха и викаха, когато мунуятите дойдеха за тях, намазали фалосите си с животинска мазнина. И Серуей си спомни дума, шеикска дума, която не съществуваше в родния й нимбрикански език… Дума на ярост.

Справедливост.